автор: amadeus

Имало едно време един Мустак. Още от съвсем малко мъхче, докато продавал симити и лимонада из улиците, той през цялото време си мечтаел да създаде своя Мустакия, пълна с кимащи глави, разположени под дебелата сянка на мустака му.
Още тогава той много се ядосвал, когато не се съгласявали с него и не разбирал как е възможно такова нещо при положение, че бил винаги прав, освен когато седнел за малко да си почине от налегналите го мисли. Мустак забелязал, че главите много обичали да кимат, когато заговорел, особено когато се закичел с полумесец и започнел да го споменава през изречение, но не във всяко изречение, за да не изглежда банално.
Минало време и Мустак забелязал, че като ходи по кимащите глави, се изкачва по-бързо, защото всичко, което трябвало да прави, е да се носи по вълната им.
Един ден се качил на високото и казал: „Елате тук, под моята сянка и цял живот ще рахатувате. Поне докато кимате…“ Това последното го смотолевил под мустак. Обещал им всичко, за което се сети и накрая, за авторитет, им посочил полумесеца, колкото да напомни, че той така му е казал. Тук някои глави се смутили и спрели да се клатят, обаче други измежду тях навреме ги первали през врата и всичко отново било наред.
Мустак много искал да му кимат и отвъд вратата, зад която живеел. Там имало много брошки и вратовръзки, с които на него толкова много му се щяло да седне на една маса на по една баклава, че все им дуднел, че не му зачитали сянката. А брошките и вратовръзките го тупали по гръбчето и му разправяли какво добро момче бил, ама айде после. След това хапвали и пийвали добре, за да имат нови сили да се изсекнат върху главите на своите поданици, след което да им изсипят по три камиона с празни думи, последвани от нежно потупване по вратлетата (за да кимат) и удряне на една нова боя по прангите поданически. Разбира се тях много не ги вълнували тежненията на Мустак, а и на когото и да било друг. Него пък не го вълнувало какво те мислят, защото знаел, че всичко, което му трябвало, бил един ключ само за него, който всички останали да поискат. Само така щели да го поканят на трапезата си. Не щеш ли, докато си мислел всичко това, през прозорците, откъм прахоляка в задния двор, почнали да пъплят бради и забрадки, милиони. Някои плували през морето, други търчали през планините, трети пък се изморявали бързо и сядали пред вратата да чакат Мустак да им отвори да продължат по-нататък по пътя си. Но лошото било, че някои криели в брадите си лимони, от ония, дето не се ядат, обаче като им дръпнеш дръжката и ги изхвърлиш, наоколо всички стават кисели. И нямало как да се разбере кой какво крие, защото ако тръгнеш да търсиш, на секундата едни големи птици напускали хелзинските си гнезда и почвали да те кълват, в началото само превантивно, а после - до смърт и то само и само от загриженост за свободата ти.
„Ами ето, това е то!“ – грейнал Мустак - „Моят ключ, my precious!!!“ Плеснал бащински през врата една глава, дето не кима и когато брошките и вратовръзките почнали да мрънкат по задължение, той открехнал тихичко вратата и показал една брада, като се престорил, че ще я пуска заедно с още няколко хиляди, оттатък. Брошките и вратовръзките се ококорили, защото вече се били снабдили с премного бради и забрадки и се били преситили. Освен това не им се ядяли лимони, пък и точно в момента били заети да измислят нови думи, с които да не казват нищо. Затова само му казали: „Ей, мушморок, гъди, гъди…“, размахвайки палаво пръстче и почнали да си играят с Мустак на „Буба лази“. А той се смеел и изобщо много му харесало как се нареждат нещата. Разбрал, че просто трябва от време на време да отваря вратата и всичко щяло да се нарежда мигом. Сега само му оставало да си подреди къщичката според както му се нрави.
Една сутрин излязъл от къщи и оставил огромна табела, но такава, че всички да я прочетат. На нея пишело: „Не съм си вкъщи. Ела, Вълчо, изяж ме“. После отишъл да пие чайче, излегнат на един шезлонг и зачакал да защракат капаните. Така и станало. Вълчо бил много гладен и му било омръзнало да седи по цял ден в клетката си. Хукнал през глава. Трошил що трошил и си помислил, че вече може да отиде да хапне малко мустак. Но така се овъртолил в капани, така се заклещил, че не можел повече да помръдне. Мустак си сложил загрижената маска и довел вълка пред кимащите глави. Казал им: „Видяхте ли какво стана? Той посегна на свидната сянка, под която ви позволих да живеете. Ей ся ше видите кон боб яде ли…“ При тези думи няколко коня се спогледали учудено, а мухите, които обитавали задните им части, си стиснали носовете. Мустак пояснил: „Такова де, искам да кажа ей ся ще видите как ще се запретна да ви защитя от умрелия вълк. Нека има боб за всички. Ура!“ И множеството много се въодушевило, защото се почувствало като стадо… така де, като галеник на съдбата. Защитени от вълци, живи и умрели, всеки в кошар… в клетк…. в дома си, на коневръ…. такова де, свободен до откат. Мустак решил, че вече може да направи това, дето и един друг Мустак преди време направил. На секундата въвел правилото „Ш‘си прайм к‘от‘ си искам“ и всичко потекло по кръв и сополи….. ъъъъъ, такова де, по мед и масло. Брошките и вратовръзките само кимали разбиращо и мънкали: „Ами да, ами че как иначе. Браво, само така се защитава боба. Всяка глава, която не ще боб, може дори да бъде отсечена в името на нейното собствено добруване. Така е ами, как…“. Даже една нищо и никаква папионка, клекнала зад вратата на Мустак, писукала там нещо подобно, но никой не я чул под бурните аплодисменти на кимащите глави оттатък. Останалите глави не винаги били приятели на Вълка, но поради това, че не кимали, често били изтъркалвани в клетки или просто търкулвани надолу по склона. В името на тяхното и на всички останали добро, разбира се. Тук брошките и вратовръзките малко се смутили, защото имало опасност да започнат да се препъват в толкова много глави, но Мустак само се провикнал на всяка брошка и вратовръзка поотделно: „Трай там, не съм те питал“, мушнал ключа в джоба си и седнал да пие шербет. А всички кимащи глави се шмугнали доволно под дебелата му сянка да се наслаждават на изпаренията от изядения по обед боб.