автор: tvoiapoznata

Лия Лори не се страхуваше. Беше готова да започне новия си живот. И повече никога нямаше да спомене старото си име.
Защото не искаше да се крие.
От никого.
Щом враговете й не искаха да я оставят на мира, тя щеше да се подготви за тях!
До вечерта тя вече беше готова с решението си и чакаше търпеливо Лилия и Мери да слязат в трапезарията. Двете жени влязоха заедно, спокойни и усмихнати. Лия не очакваше друго. Знаеше, че Майк вече е докладвал всичко на Лилия, но Лилия нямаше от какво да се тревожи. Дъщеря й беше боец. И можеше да се бори за каузата си.
- Как се чувстваш като Лия Лори? – Попита я директно.
- Все още свиквам с името си. – Отговори й искрено момичето.
- Можеш да си запазиш старото. Роуз е хубаво име.
- Но не е моето. Било е измислено да ме предпазва от враговете ми. Вече не искам да се пазя от тях.
- Добре! – Кимна Лилия. – Ти решаваш. Ние ще застанем зад теб.
- Кои „ние”? – Промърмори Андрю. – Лия се обърна рязко. – Андрю и Сергей бяха нахлули в трапезарията и сега преграждаха входа, като два исполина. Изражението на Сергей беше каменно, Андрю не се владееше толкова добре. Лилия се усмихна.
- Ти най-вече, скъпи приятелю. Умираш си да пазиш момичето.
- Да пазя? Да! Да я насърчавам да застава преднамерено срещу Владимир? Твърдо не!
- Няма да заставам срещу Владимир!
- Така ли малката? Лия?
- Да. И името ми харесва. Свиквай с него! – Андрю поклати глава недоволно и се отправи към мокрия бар. Имаше нужда от питие. Лилия следеше развеселено сценката. На Лия не й беше до смях. Загледа се през прозореца. Тук наистина беше като Форт Нокс. Бъкаше от охранители и тайни агенти. Бяха се събрали шефовете на Школата на Бентън и Академията Лори. Това се случваше рядко. И се събираха заради нея и бъдещето й.
Андрю се върна с две чаши с уиски, подаде едната на Сергей и промърмори.
- Боже, стар съм вече за тия игрички.
- Ти ли? – засмя се Лилия. – Ти няма да остарееш скоро, Андрю. Като питбул си. Захапеш ли, не пускаш!
- Щеше ми се някой да ме слуша. Наистина.
- Лия вече е голяма. Пък и тук, около нас, ще е по-защитена. Не мислиш ли?
- Мисля, че нарочно дразните Владимир.
- Аз пък мисля, че нарочно ме предизвиква. – промърмори Лия. – Нали не вярваш, че очаква да стоя настрана?
- Не, Лия. И това ме притеснява. Не си готова да се изправиш срещу него.
- Не заставам срещу него! – Ядоса се Лия. – Връщам се в къщи и точка!
- Точка? – Андрю също повиши глас. – Владимир е като хиена. Сам ни предупреди. Оставим ли те да се вихриш в Организацията, следващия път няма да е толкова милостив.
- Страх ли те е от него?
- Страх ме е за теб. Играеш си с огъня, момиче. Безразсъдна си, а лудата ти майка само ще те подкрепи. – Лилия продължаваше да се усмихва и да не се намесва. Нямаше нужда. Лия се оправяше перфектно. На жената й оставяше да се наслаждава искрено на словесната битка между двамата. Лия продължи твърдо.
- Андрю, ти си мой ментор. Цял живот си бдял над мен. Кога, за Бога, съм била безразсъдна? – Андрю млъкна за момент все още недоволен. Не беше подготвен за този обрат. Накрая промърмори вяло. – Никога.
- Ето, виждаш ли? – Продължи Лия. – Можеш да разчиташ на мен.
- И какво ще предприемеш сега?
- Каквото и да предприема, ще се допитам до теб. Съгласен ли си?
- Да! Но те предупреждавам! Познавах и баща ти добре, малката. Тези тактики няма да ме накарат да омекна.
- Ти вече омекна, скъпи Андрю.
- Но все още съм ти учител.
- Да – съгласи се Лия – Такъв си! – Андрю нямаше какво повече да каже. Лия беше умна и съобразителна, и с малко подготовка, можеше да стане блестящ ръководител.
Тя имаше самообладанието на Алек, говореше малко и винаги премерено. Умееше да се пази и защитава. Андрю го знаеше и въпреки това се страхуваше за нея. Лия си оставаше за него дете.
А Владимир?
Предупреждението му не даваше мира на Андрю. Той погледна остро Сергей. Сергей вдигна рамене в защита и се оправда на глас.
- Тя е шефката, тя решава. А и Владимир има по-сериозни проблеми в близките месеци, ако не и година, дори. – Беше разбрал намека на Андрю. И отреагира по присъщия му арогантен и безцеремонен начин. Щеше да остави малката да си троши главата. И щеше да й пази гърба, защото това се очакваше от тях. Да я пазят така, както бяха пазили и баща й.

Лия се оттегли бързо от срещата. Беше съсипана психически и физически. Завръщането й от Турция се оказа по-дълго и по-сериозно, отколкото го бе планирала. Но си заслужаваше. Всяка малка битка, всяко ново решение, всяка стъпка, заслужаваше си!
Е в края на краищата, това беше прекалено, дори и за нея. Не помнеше от колко време не беше спала, като хората. Сега искаше просто да заспи. Да забрави всичко поне за няколко часа, да си почине...
.....................................................................................................................................
Андрю погледна остро Лилия, тя беше подготвена за сериозен разговор. Гледаше приятеля си открито и спокойно.
- И ти ще я оставиш да се върне?
- Налага се.
- Така ли? – Бяха останали само двамата. Андрю не можеше да скрие огорчението си. Лилия погали рамото му.
- Тя е влюбена, Андрю. Винаги е била влюбена във Владимир. Сега? Повече от всякога. Не от Владимир трябва да се страхуваш, а от Лия. Няма да се справи сама с мъката си, а вие, магарета такива, не можете да я разберете. – Андрю зяпна приятелката си невярващо.
- От къде знаеш?
- Аз съм й майка? Жена съм? А и Мери много ми помогна.
- Значи е влюбена.
- Лия е сама и уязвима. Трябва й цел, за да удави мъката си. И аз ще й дам тази цел. И вие ще й служите и ще я пазите, както винаги сте правили. Бях ли достатъчно ясна?
- Да.
- Сигурен ли си?
- Да, Лилия. Разбрах те. Напълно.
- Добре!

Лия се събуди изведнъж, готова за нападение. Напоследък доста често се случваше. Успокои се, като видя къде е. Беше тъмно. Не знаеше колко часа е спала, но се чувстваше добре. Изправи се, облече удобен домашен панталон и се спусна към трапезарията. Големият стенен часовник показваше два часа посред нощ. Насочи се към френските прозорци и ги отвори широко. Терасата беше осветена от луната, нощта беше спокойна и ясна. Видя силуета на мъж. Беше Андрю. Присъедини се към него тихо.
- Не можеш ли да спиш?
- Не особено.
- Не особено?
- Исках да помисля. На спокойствие.
- Разбира се. – Лия го погали нежно, както беше направила и майка й по-рано. – До кога ще останете в къщата?
- До неделя. Вече се събираме прекалено рядко, малката. Ти беше добър повод да го направим отново.
- Да, хубаво е да ви видя заедно. Нейтън как е?
- Както винаги. Във вихъра си. Скоро и той ще дойде да те поздрави. Завършва една задача в Швеция. Нали разбираш.
- Разбирам.
- Бранко е натоварен със защитата ти тук.
- Казаха ми вече...
- ... ако се нуждаеш от още нещо...
- Андрю! Кажи ми какво те тревожи?
- Нищо, скъпа. Знаеш, че обичам да мърморя.
- Знам, че не изричаш думи напразно.
- Дипломатична, както винаги.
- Знам, също, че не си буен, като Сергей. И, че преценките ти винаги са разумни и трезви.
- Просто. Остарявам вече. Новите битки и опасности прекалено ме изтощават.
- Няма да има битка. – Гласът на Лия прозвуча по-остро, отколкото й се искаше.
- Ще ми се да го вярвам, скъпа. Но такава винаги има. Поне докато съществува стремежът за власт и пари.
- И докато аз съм разковничето за получаването им.
- Не си глупава. Знаеш, че е така.
- Тогава няма ли да е по-добре да се подготвя? – Андрю въздъхна.
- Да, по-добре ще е.
- Тогава какво толкова те притеснява? Лилия е права. Сега поне съм сред свои хора, достатъчно силни да ме защитят, ако се наложи.
- Владимир ме притеснява. – Андрю направи жест на Лия да го изслуша. – Бих дал живота си за майка ти, но вие сте различни като олиото и водата. Владимир е опасен противник. И тя го знае. И го предизвиква нарочно. Чрез теб.
- Владимир няма да посмее да ме нарани целенасочено.
- Има много начини да те нарани и да подреже крилцата ти, и ти го знаеш.
- Защо ще иска да съм слаба?
- За да не се изправяш срещу него.
- Защото?
- Ще трябва да вземе страна.
- И може да ме нарани.
- Може да му се наложи.
- И Лилия го знае.
- Знае го.
- Преценила е, че съм достатъчно силен опонент.
- Не си прави илюзии, малката. Ти си силен опонент и ще ставаш още по-силен. Но не можеш да надминеш Владимир.
- Знам, Андрю.
- Не мога да пренебрегна с лека ръка заплахите му. Беше ясен. Нареди ни да те държим настрана. И заплахите му бяха отправени директно към теб. Не към Академията, или Анти-терористичната Организация, или Лилия...Владимир няма нужда от повече власт, той има достатъчно. И той, като всички нас иска ти да не попадаш под директния му удар. Защото следващия път ще е безпощаден.
- Тогава няма да допусна да има следващ път. Сергей беше прав. Владимир скоро няма да се появи на сцената.
- Съмнявам се.
- ...а когато се появи, ще съм подготвена да го посрещна.
- И в това се съмнявам.
- Недей!
- Живял съм повече от теб, Лия. И съм бил свидетел на подобни сблъсъци. Вие, и двамата, ще изгорите!
- Лилия и Алек?
- Лилия, Марк и Алек, да!
- Всички носите белези от тези години, Андрю. Дори и да не съм била пряк свидетел на борбата им, живея с последиците от нея. Вие няма да ме оставите да повторя тази грешка. А, ако съм толкова добра, колкото баща ми е бил, няма да допусна изобщо да се стига до сблъсък. Повярвай ми! – Андрю не се сдържа. Прегърна силно повереницата си и промърмори, заровен в косата й. – Обичам те, скъпо дете. Никога не го забравяй! - Лия го погали нежно по гърба и се отдели от него.
Отправи се отново към спалнята си. Знаеше, че е успокоила Андрю. Усещаше го. Искаше й се и тя да се беше успокоила малко. Но не! Бездната в сърцето й растеше. Сега й предстоеше още един важен разговор. Трябваше да се пребори и с упоритостта на Майк.
Другите щяха да я подкрепят безрезервно, дори и Андрю.
Нейтън?
Вярваше, че той ще стане един от най-сериозните поддръжници на идеята й, съвсем скоро. В момента, в който разбереше, че се е върнала към корените си и призванието си, Нейтън щеше буквално да се превърне в нейна сянка. Та нали през цялото време искаше точно това? Да вземе каквото й се полагаше, да наследи оставеното от баща й. Да се събуди и да осъзнае, че е бъдещия лидер на организацията!
Сергей щеше да е втория, който да се съгласи с Нейтън.
Другите бяха прекалено млади да взимат решения.
Майк? Щеше да е бесен, че сама се излага на риск. Майк можеше да я разколебае и Роуз не си правеше излишни илюзии. Щеше да й е нужна повече воля, когато се изправи пред верния си приятел.
...................................................................................................................
Лия заспа сравнително лесно. Следващото събуждане беше от яркото слънце, което влизаше през прозорците.
Лия се изправи. Умираше от глад.
След час се присъедини към закусващите. Беше десет сутринта, но хората наоколо си почиваха, с приятни разговори и с дълги кафета. Да, в трапезарията, както и очакваше беше оживено. Мери беше във вихъра си.
Лилия доближи дъщеря си и я прегърна топло.
- Добре ли си? Почина ли си?
- Починах си. Тук наистина е рай.
- Колко ще останеш?
- Може би месец.
- А после?
- Ще замина за Варна. Ще възстановя базата там.
- Това е сериозно начинание.
- Така ще съм достатъчно далеч от местната власт, и достатъчно заета с организацията на базата и тренировките.
- Ще тренираш.
- Изключително активно.
- С кой?
- С моите хора.
- Добре.
- Ще имам ли достатъчно кадри за там?
- Ще трябва да говориш със Сергей за това, не с мен. Но аз имам хора, които да ти пратя като начало.
- Добре.
- Сама ли ще отидеш?
- Да.
- Нейтън?
- Ти ми кажи.
- Нейтън обикаля из цяла България. Ще се постарая да идва често и при теб. – Лилия замълча за момент. След това продължи. – Приветствам решението ти, дъще. Въпреки, че се заемаш с прекалено сериозно начинание. От базата почти нищо не е останало. Само сградите. Занемарих ги след смъртта на Алек.
- Не се притеснявай. Ще имам нужда да изхабя енергия някъде. Там е идеалното място.
- Да. Баща ти обичаше този район.
- Както и вуйчо ми, без съмнение. – Лилия не се сдържа и избухна в смях.
- Винаги съм твърдяла, че великите умове мислят еднакво. Напомни ми да ти дам достъп и до хижата и къщата в Обзор. Прекрасни са.
- Предполагам, че там ще живея.
- Така ли?
- Не ми се остава прекалено много във Варна. Имам нужда от спокойствие.
- Добре. Ти решаваш. Трябва да се срещнеш и с борда на компанията на Алек.
- Какъв дял имам?
- 40%
- Кой ръководеше делата до сега, на събранията на борда?
- Аз.
- Ти?
- Е, не през цялото време. Андрю наглеждаше бизнеса, докато бях в неизвестност. Аз се заех, веднага след като излязох в легалност. Дължах го на баща ти. Тази корабостроителница беше негово дело и неговата любов. За разлика то Академията Лори.
- Разбирам. Ще се погрижа и за това, мамо. Обещавам.
- Добре. И не се претоварвай. Моля те. – Лия се усмихна невесело.
- Това ще ми е основната цел през идните месеци. Повярвай ми! – Лилия въздъхна.
- Да. Имаш право. Ти си знаеш как ще се пребориш с чувствата си.
- Ще се оправя. Не се безпокой. – Лилия не повдигна повече този въпрос. Нямаше и време. Майк беше нахлул в трапезарията и приличаше на буреносен облак.
Само уважението към Лилия не му позволяваше да се нахвърли върху Лия. Стоеше чинно до масата и си отваряше бира. Лия въздъхна шумно, когато майка й й намигна и напусна стаята, придружена от Мери. Лия не се забави. Хвана Майк и го поведе към терасата. Той я погледна разярено.
- Какво си мислиш, че правиш?
- Ще се успокоиш ли?
- Аз ли? Бранко и Олег са в паника. Боян също не е съгласен с решението ти.
- Кое решение?
- Връщаш се в Организацията.
- Не си осведомен правилно. – Майк я изгледа подозрително.
- Какво искаш да кажеш?
- Казвам само, че ще се преместим във Варна и ще се заемем със занемарената база там. Време е да отменя майка си от това задължение.
- Така ли? И само това?
- Само това за пред публиката.
- Знаех си. От това се опасявах. – Лия изгледа сериозно Майк и стана още по-студена.
- Нали не очакваш да се скрия, Майк? Крих се достатъчно! – Майк замръзна. Беше минал границата. Усети го.
- Рискуваш живота си, мила.
- Не рискувам нищо. Легално ще развивам корабостроителницата. Повтарям ти. За мен ще е по-добре да не съм в София, сред хората на Сергей. Тук и рискът, и изкушенията са повече. Мисли, Майк! – Нареди Лия вече поомекнала. – Това е добро решение за всички ни.
- И какво се очаква от мен? Кога заминаваме?
- Не знам. След месец, два. Зависи кога ще са готови сградите във Варна. Били доста занемарени.
- Ще са готови, когато решиш. Бързо ще се организираме. Само кажи.
- Два месеца, Майк. Достатъчно са ни. Да не бързаме!
..................................................................................................................................
Лия се наслаждаваше на силното слънце. Края на лятото се усещаше, но днес беше изключително топло. Стоеше на терасата сама. За кратко. Никога не я оставяха за дълго без придружител. Въпрос на минути беше някой да висне при нея.
Строежът на базата във Варна отдавна беше завършен. Вече настаняваха част от войниците на Академията Лори.
Не се налагаше Лия да виси там постоянно. Майк и Бранко взеха присърце задачата си и по цял ден организираха хората и даваха нареждания. Олег помагаше на Боян. Някак си и четиримата съумяха да се организират професионално, както се и очакваше от тях. Допитваха се до Лия постоянно. По цели нощи стояха и коментираха бъдещето на базата. И ето, че тя беше факт.
Тук изникна и първия сериозен проблем. Базата можеше да остане нефункционираща. Защото нямаше от къде да си набавят кадри. Лия се убеди в това лично, когато Сергей я предупреди да не се меси в Организацията му. Лия само подозираше колко сериозен е бил разговорът му с Владимир. И за пореден път се убеди в твърдостта на старата школа. Щом Сергей беше решил, че бизнесът помежду им е опасен, щеше да бие шута на Лия без да се замисли.
Лия нямаше да се откаже. В такъв случай стария ветеран наистина не й оставяше друг избор. Тя щеше да превърне базата във Варна в клон на Академията Лори. В това също беше добра.
Усети Майк още преди да се е облегнал на парапета до нея. Усмихна му се мило. Той промърмори.
- Наслаждаваш се на гледката, а?
- Наслаждавам се на спокойствието.
- Изморена ли си?
- Не! – Лия поклати категорично глава. – Кога ще дойдат новите момчета?
- След седмица.
- Какво казват Боян и Олег?
- Лилия иска да те види.
- Скоро. – Обеща Лия по-скоро на себе си.
- Сергей също е в София.
- А Андрю?
- Бесен е, че осем месеца не си се свързала с тях.
- Бяха заети.
- Никога не съм си представял, че ще се оправдаеш с това.
- А с какво? Че аз съм заета?
- А не си ли? От кога не си спала като хората?
- Не ми се спи.
- Тренираш прекалено много, ядеш недостатъчно, знаеш до какво води това, нали?
- Добре съм, Майк.
- Ще рухнеш изведнъж. Няма да ти е за първи път.
- Ако не се занимавам с нещо. Активно. – натърти Лия. – Тогава ще рухна. И ти го знаеш отлично. – Майк усети напрежението в приятелката си и смекчи тона.
- Лилия ще иска отговор. Кога ще си готова да отидем до София? - Лия се предаде и въздъхна.
- Ще се наложи да се съглася с всички ви. Давай да отиваме! Няма нужда да протакам. Само ще ги изнервя повече. – Майк кимна доволно и се отдели от стената.
- Добре. Ще дам разпореждане веднага.
Лия кимна разсеяно. Знаеше, че ще го направи. Майк беше добър в даването на заповеди. Тя си имаше други проблеми.
Не искаше да се връща в София. За близо година не беше чула нищо от Владимир и за Владимир. Успяваше да се възстанови само благодарение на това. Не показваше емоция. Криеше истинските си чувства. И само тренираше и тренираше. Имаше с кого. И Бранко, и Олег, и Майк се редуваха да поддържат формата й. Беше станала толкова издържлива, че трудно можеха вече да я пречупят. И физически, и психически. Беше заприличала на кадър от школата на Бентън, много опасен кадър. Дори и Боян беше принуден да признае, че малката, както всички все още я наричаха, имаше вроден талант на хрътка.
Лия се загледа към плажа, който се откриваше пред нея. Долу част от момчетата се бяха събрали и играеха плажен волейбол. Усмихна се и реши да се включи в играта.