автор: veronikas

Ти си светлият лъч, който сутрин отмята завивката,
и пришива на думите копче от ябълков цвят.
Ти приличаш на лято, което се гмурка в косите ми
и ги роши със пръсти в следобеда, тих като бряг.
Ти си тайният знак, изкован по ръба на сърцето ми.
И насън те разчитам във стъпки, които дъждът е люлял.
Непростимо е вечер едва да затворим очите си,
без да чуем как диша наоколо въздухът – влюбено сам.
Без да плиснем морето, което сме крили в душите си,
под възглавница, пълна с въпроси, надежди и страх,
и от тънки вълни, побелели от дългото скитане,
да докоснем по тъмно с ръце най-красивия грях.
И понеже си почерк, излюпен в яйцето на лятото,
пиша приказка с ябълки, дето все още не знам.
Но вкусът й е плътен. И тежък почти като златото,
във което се къпе и залезът, винаги сам.
И цветът й е приказен. И сънят под завивката – също.
като спомена, който в ръката си целия ден си държал...

Ти си първата мисъл, която събужда ме с утрото...
Аз – последната, с която и тази нощ си заспал…