автор: X-RAY

”Когато отворих очи” е доста неточно. Очите ми си бяха затворени, виждах бързото трептене на очните си ябълки, тялото ми лежеше отпуснато на пода. Нямах думи, с които да опиша случващото се.
Виждах едновременно себе си заспал на земята, също така и седнал в самолета Венеция-София, а нейде фламандецът, в компанията на Дервишоглу вече получаваше моя колет. Помъчих да се съсредоточа върху този образ. Това събитие предстоеше.
Доктор Йоханес Герхард ван дер Клаас отвори колета и с удоволствие установи, че книгата я няма. После се зачете в писмото, подсмихна се няколко пъти, внимателно огледа адреса върху пакета, премахна опаковъчната хартия и се взря в следите, оставени върху картона.
- Хе-хее! – обърна се към Алдин Дервишоглу – Българчето е улучило в десятката.Но е решило да хитрува.
- Видя го, или налучкваш?
- Просто разгледах следите, които оставя химикалът върху подложката. - изсмя се ван дер Клаас.- Има насложени два надписа.
- Е, познал ли е?
- Ясно различавам „Клаас”, и пощенския си код във Фриско. Другите букви се застъпват. Осенило го е в последния момент, в писмото пише, че ВСЕ ОЩЕ не знае истинското ми име.
- И сега?
- Ще чакаме. Взел е Книгата.
- Май е малко костелив орех – засмя се Дервишоглу.
- Но е доста точен. Не мога да се откажа от него.
Вгледах се по-внимателно във ван дер Клаас. Той започна да се почесва. И тогава го „прочетох”. Както се чете книга, или се гледа филм.
Той също беше „костелив орех”. Упорито магаре, което винаги намираше начин да постигне своето. Баща му имаше фламандски корен, а майката, Тайра Сайръс беше олхоне, представителка на едно изчезващо племе, която се мъчеше да се впише в градската среда на Сан Франциско. Продаваше билети в Музея на нативните американци, докато една от кураторките не и` помогна да вземе ипотечен кредит и да открие собствено ателие и магазин. Там Тайра продаваше творбите си – изпъстрени не само с мотивите на олхоне, но и на други племена от крайбрежието. Магазинът и беше популярен сред Децата на цветята и така тя се запозна с таткото на своя син. Случи се през онова лято, известно като Лятото на любовта. Опиянението трая малко повече от едно „дълго пътуване” и беше напълно недостатъчно, за да задържи до люлката бащата на Йоханес. Два месеца, след като малкия се роди, таткото отлетя с една комуна и повече не се видя.От него Йоханес наследи само името и външността си. Две години по-късно, от полицията в Сакраменто се обадиха на Тайра, да прибере трупа на Герхард. Видя семейство ван дер Клаас за първи път на погребението - високомерни, гневни и обвиняващи. Разбра защо мимолетният и`съпруг старателно ги беше избягвал. Не пожела да им поиска и една стотинка, а те дори не полюбопитстваха да видят внука си. Тайра също нямаше много време за детето. След като го отби, го връчи на майка си и баща си. Ипотеката трябваше да се изплаща...
Мама Мей и татко Игни обитаваха Индианския каньон. Те бяха всичко за мъника. Никога не им каза „баба” и „дядо”. Приказките на мама Мей отваряха прозорец към света на духовете и чудесата. Приспиваше го, пееше му, мажеше го с балсамите си, когато се удари и му даваше най-крехкото месо от яденето. С нея изучи всички билки, тревички, гъби и дървета. Кога растат, кога цъфтят, кога се берат, какви сили крият. Научи го да плете кошници и да прави глинени гърнета. „Не прави от него фуста!” – мърмореше татко Игни. И се заемаше да учи малкия да стреля с лък, да прави стрели, да опъва тетива. Показваше му не само как се разчитат следи, разказваше му за духовете на птици и животни, как да контактуваш с тях, за злите и добрите сили, и как да се пази, за силите на майката земя и на водата, за шепота на вятъра и как се опитомява огън. Учеше го да се ориентира в непозната местност, да разчита звездите и да предвижда времето.
Той беше сдържан и мълчалив мъж. Водач и шаман на индианците от Индианския каньон, съвсем не се чувстваше като вожд. Племената Олхоне, някога многобройни, вече бяха изчезнали. Асимилирани, покръстени, или измрели от глад и бедност, сега само около 1400 души претендираха за това име. Успяха да извоюват разрешение от Правителството да живеят така, както са го правили предците им в това малко парче от земята, на която бяха коренни жители. За татко Игни, за разлика от вдъхновената мама Мей, това бе бутафория. Особено, след като Тайра избра живота във Фриско, Каньонът загуби за него смисъл. Сега, когато стана важен вожд, шаман и ментор на Бялото орле, както наричаше внучето, живна.
- Вождът Игни си има бяло индианче! – дразнеше го съседът Лопе.
- И твоята коса е бяла, Лопе, но си оставаш олхоне! – невъзмутимо отговаряше Игни Сайръс и продължаваше с уроците на питомеца си.
И така до деня, в който Тайра се появи в Каньона, за да отведе Йоханес във Фриско. Трябваше да тръгне на училище. За него майка му беше красивата непозната, която го вземаше веднъж месечно. Вярно, и тя го гушкаше, разправяше му приказки, дори се мъчеше да го научи да рисува, но беше свикнал с топлите ръце на мама Мей, с мириса на билки в косата и`, с игрите на следотърсачи с татко Игни, а градът събуждаше в него любопитство, но и страхове. Плака тайно по пътя, скрил лице в дланите си. За да не го види някой дух и да каже на Татко. Нали няма ревливи воини?
Първата му година във Фриско беше кошмар. Живееше в очакване на петъка, когато Тайра, (която никога не нарече „майко”)го караше до Индианския каньон. В проклетия неделен следобед тя пак се появяваше, за да го завърне в зверилника на бледоликите.
„Дивак”,” изостанал”, „пещерен човек” и „смотаняк” бяха обидите, които трябваше да преглъща. Повече го засягаха насмешливите погледи, въпросите: „ ти наистина ли не си гледал телевизия до сега”, или „ е, как не знаеш тази игра”, „човече, да не падаш от Марс, там всяка събота прожектират Том и Джери”и онова шушукане зад гърба, което долавяше, щом се отдалечи от някоя група. Сигурно затова залягаше над уроците повече от останалите. Да им покаже, че е някой, че е повече от дивака, за който го смятат. Четеше и в свободното си време, защото нямаше с кого да играе. Изявлението на госпожа Андерс, че е най-успешният ученик, не му спечели много приятели. Само дето „пещерен човек” бе заменено с „натегач”. Йоханес се научи да не допуска никого прекалено близо до себе си. В него започна да избуява презрение и съжаление към съучениците му. Опозна града и начина на забавление на връстниците си, но беше сигурен, че никой е нямал такова вълшебно детство като неговото.
Така течаха дните. Всяко лято прекарваше в Индианския каньон. Обичан и обичащ. Една година, беше на 13, татко Инги го събуди в ранни зори, облечен в церемониални дрехи. Погледна го недоумяващо. „Ставай, сине, ставай.” – Татко протегна един чифт дрехи, ушити по негова мярка и извезани специално за случая от мама Мей. „Днес е Големият ден.” Дааа, това беше денят, в който индианското момче се превръща в мъж. И в който за първи път го посвещаваха в тайнството на полетите.
-Вожде, ти наистина ли се надяваш, Бялото орле да полети? – заядливо се провикна след тях Андерс.
-Разбира се!- уверено отвърна Сайръс – всеки, който има крила го може, а неговите са големи и заякнали. Да си летял скоро, Андрес, или вече се учиш да пълзиш?
Него ден Андерс за първи път се засрами, а Йоханес за първи път „летя”.
„Филогенетичната памет е нещо, което отива отвъд колективната памет на човечеството. Ще ви дам един пример, за да ме разберете по-добре. Представете си човек, които има усещането, че е орел, че тялото му има форма на орел - той вижда през оптичната призма на орела, преживява какво е за един орел да движи крилете си, да забива клюна си, просто знае, какво означава да бъдеш орел... И усещането е изключително автентично, а не просто имитиране на видяното по телевизията или прочетеното в книгите... Под влияние на психеделици или на други специфични мистични или психотерапевтични техники подобни "необичайни състояния на съзнанието" не са рядкост. Това ще рече, че при определени обстоятелства ние можем да изпитаме преживявания и идентификации, които са характерни за други биологични видове - животни, растения, насекоми и т.н.”Станислав Гроф
Олхоне летяха, или се въпълъщаваха в животни от както се помнят.
С годините Йоханес се сливаше все повече с фламандската си кожа, преследваше белите си амбиции и загуби способността си да лети. Приеха го в Пасифика институт. Дипломира се и постъпи на работа в Калифорнийския университет в родния си Сан Франциско. Дали поради носталгия по летенето, дали поради други причини, Ван дер Клаас живо се интересуваше от психеделиците. Малката подробност е, че след 1965 опитите с с тях бяха забранени.Това не попречи на новоизпечения Доктор по психология да започне да експериментира с ЛСД и всичко, което му попадне. След 1991 дамоклевият меч на закона не тегнеше само над ДМТ. Ван дер Клаас се опита да маскира работата си под този параграф, но когато започнаха да пристигат фактурите и истината излязе наяве, се вдигна голяма пушилка. Не се стигна до съд, защото във вихъра на скандала в университета изникна един костюмар. Какво е говорил с Академичния съвет, Йоханес Герхард така и не разбра, но в края на краищата го уволниха и получи предложение за работа в Пентагона. Както и резултатите от опитите си, за които му казаха, че вече няма право да публикува. Официално се водеше сътрудник в отдел Анализ и превенция на кризисните ситуации. Неофициално го включиха в секретен екип, наследил делото на закрития в ЦРУ отдел МК-Ултра. Напусна?! го преди година и половина. Тогава закупи голям пакет акции на една новосъздадена фармацевтична компания „Нюрофарма” и стана член на борда на директорите и`. Излишно е да споменавам, че компанията бе свързана с Пентагона. Неофициално, естествено. Основа и собствена фондация, с идеална цел, наречена „Бъдеще”.
Нямах повече време. Ван дер Клаас незнайно защо се изнервяше и още по-ожесточено се чешеше по главата, а аз се всмуках в черната фуния, после отворих очи. Чувствах се изтощен и ми се ядеше нещо сладко.

Какво искаше от мен ? Може би, в неговите видения пътищата ни се пресичаха някъде, но все още не знаех къде и кога. В тази игра олхонето имаше значителна преднина.