автор: tvoiapoznata

Владимир се насочи към доковете. Закопча спортното си яке догоре и запали поредната цигара.
Движеше се в България от седмица. Скоро щеше да замине за Германия, но след като лично се погрижи за превоза. Имаше нужда от допълнително финансиране и сам беше измислил начина да си го осигури.
Усещаше опасност, но това му харесваше.
Владимир все още беше много млад и пълен с идеи. Обичаше рисковете и трудностите. Обичаше да побеждава на каквато и да е цена. И за това беше опасен. Нямаше скрупули. Ако нещо не станеше с преговори, прибягваше до изнудване, ако и с това не успееше, прибягваше до сила.
Забеляза от далече дребничката фигура на мъж на средна възраст. Изчака го спокойно. Мъжът се приближаваше предпазливо, като невестулка. Владимир се усмихна. Коста си беше невестулка.
- Готова ли е стоката?
- Както се договорихме. – Коста отговори тихо.
- Добре. Кога отплава корабът?
- Тази вечер.
- Ще има ли проблеми?
- Не би трябвало. Имаме хора в митницата. Всичко е уредено. – Владимир допуши цигарата си замислено.
- Някакви новини от кухнята? – Мъжът се усмихна вяло.
- Надали с мен ще споделят.
- Коста. – Коста потрепери от тона на Владимир.
- Нищо не се е променило. Лилия не освобождава хората си. Чака само повод да те нападне. Всички мълчат упорито. Така е.
- Няма да й дам повод за нападение. Много важно е да се покрия, докато се освободим от пратката.
- Няма да реагира добре, ако разбере, че през нейна територия пренасяш оръжия.
- А ние знаем само от къде може да разбере, нали Коста?
- Няма да изтече информация, Владимир. Не съм глупав. Знам какво ме чака.
- Плащам ти достатъчно, за да не се стига до заплахи. Дано го оценяваш.
- Оценявам го. С теб е лесно да се работи. Ти си коректен човек. – Владимир пропусна комплимента и мина отново на въпроса.
- Къде мисли, че съм в момента.
- Не знам, Владимир, наистина не знам. Изобщо не споменава името ти в публичното пространство, нито пък това на дъщеря си.
- Разбери в коя държава е Нейтън и с колко хора разполага Лилия в Турция.
- Ще се постарая.
Владимир остави Коста и се върна при хората си до паркирания джип. Извади мобилния телефон и набра Турция.
- Как са нещата при вас? – мъжът отсреща отговори семпло, като истински военен.
- Нормални. Прав беше за новите момчета. Не ни пречат и се държат професионално.
- Разбира се. Страх ги е за щастието на Роуз. Тя как е?
- Още не излиза от стаята, но поне един от двамата постоянно виси при нея, често и двамата.
- Остави ги. Това им е работата. Сработиха ли се вече с нашите момчета?
- Не. Изпълняват всяко мое нареждане безусловно, но още се дистанцират.
- Добре. И не забравяй! Наблюдавайте Роуз. Не се отпускайте. Момчетата са добри. На нея не трябва да имате доверие.
- Слушам. – Владимир затвори телефона и набра друг номер.
- Трябва да се видим!
- Набираш ме от български оператор. – гласът на Лилия прозвуча студено в слушалката.
- Смятай, че вече съм напуснал територията ти.
- Къде?
- Утре на обяд, в Прага.
- Добре.
Лилия затвори внимателно телефона и се насочи към Андрю. Дея я следваше неотлъчно, без да й досажда с излишни въпроси.
- Беше Владимир. Иска да се видим в Прага.
- Ще се видите ли?
- Разбира се.
- Не е ли малко прибързано решението ти?
- Ще се видим заради Роуз. Той все още диктува играта. Намери Андрю. Аз ще се свържа със Сергей. – Дея хукна да изпълнява заповедта.
Лилия още говореше със Сергей, когато Андрю нахлу в кабинета й, начумерен.
- С кой ще отидеш?
- Сама.
- Какво?
- Сама, казах.
- Това е лудост.
- И защо да е лудост? Владимир няма да скочи да ме напада. А и да скочи, все още има на какво да ви науча, и него, и вас двамата. – Студеният тон беше това, което обърка Андрю.
- Не. Да, права си. Мина доста време, откакто не си активен боец.
- Още една дума и ще ти чупя носа. Обещавам ти.
- Казвам само, че вече не се налага да се срещаш сама с потенциален враг. Сигурен съм, че и той не очаква да се явиш сама пред него. Защо се подлагаш на подобен риск?
- Защото, Андрю, на теб вече не мога да разчитам. – Андрю помръкна. – Държиш се безобразно напоследък. Допусна емоциите и пристрастието да те завладеят. Не знам какво иска от мен Владимир, но знам, че ако си там, с мен, ще се опиташ да му извиеш врата. Така не се водят преговори.
- Той прекали.
- Да, така е. Както и ти.– Тонът на Лилия беше рязък и строг. Очите й светеха опасно. Андрю не посмя да й възрази. Тя, обаче, не беше свършила с него. – И, за Бога, оправете си отношенията със Сергей! Не ми трябва война и сред редиците ни.
- Добре.
- Не е виновен той, че Роуз не е сред нас. Вина имаме всички. Не се прави на прецакан, защото единствената жертва тук е момичето ми. Не го забравяй! Чуваш ли?
- Да. Добре.
- Щом аз го приемам, като нейна майка, ще го приемеш и ти. Край със спокойния й живот, край с кариерата й, край с миналото й...
- Добре – Андрю беше побеснял. – Разбрах позицията ти. Ще се извиня на Сергей. – Лилия въздъхна.
- Можеш повече, Андрю.
- Със Сергей сме заедно от началото. Ще се оправим. Кълна се. – Лилия се изправи и погали раменете на Андрю.
- Тя ти е изпила кръвчицата, Андрю, и дори не го съзнаваш.
- Съзнавам го. Не ми се нахвърляй. Все пак аз я отгледах.
- Знам. Но в момента повече й вредиш, отколкото й помагаш. Това съзнаваш ли? – Андрю въздъхна тежко.
- Владимир няма да й навреди. Владимир я обича. – Андрю започна да побеснява отново, но Лилия не го остави да възрази. – Така е, приятелю, и ти щеше да го знаеш, ако не беше толкова сляп в яростта си.
- Защо тогава я наранява?
- Нараняват се взаимно. Роуз ще се оправи. Тя няма нужда от нашата намеса. И те предупреждавам. – Лилия помръкна. – Беше свидетел на борбата между Алек и Марк. Не се превръщай в бившия си шеф, чуваш ли? Роуз може и да не оцелее, като мен. Защото Владимир със сигурност не е склонен на толкова компромиси, колкото Марк беше. – Това сякаш охлади страстите на Андрю. Той наведе глава и замълча. И двамата знаеха, че Лилия е права. Андрю поклати глава, вече по-спокойно.
- Защо не вземеш Сергей, тогава?
- Защото не искам да го излагам на опасност. Двамата са вече преки конкуренти. Не мога да гарантирам безопасността на Сергей.
- И все пак. Не ми се ще да се срещаш с Владимир сама.
- Мога да се грижа за себе си.
- Това не го оспорвам. – Гласът на Андрю беше примирен. Знаеше отлично, че с Лилия не можеше да се излезе на глава. А толкова често му се искаше, жената да слуша повече. Андрю я остави все още замислен.
Малко след това, Лилия беше сама, загледана в градината пред себе си. Беше помръкнала. Опитваше се да е силна, пред Андрю, Роуз, Владимир и другите. И успяваше. Това не беше най-трудното. Цял живот беше водила битки. Беше свикнала.
Но Роуз?
Постъпи неразумно спрямо единственото си дете. Лично позволи да напусне Академията, лиши я от професионална подготовка и буквално я хвърли на вълците. Сега разбираше брилянтно мотивите на Алек.
Алек буквално стигна до война с Лилия в желанието си, жена му да се върне в Академията и да стане директор там. Алек не беше казал нищо, но не отстъпи от решението си. Сега Лилия си даде сметка защо. Беше изключително наивно да оставиш наследник на Лори извън защитените стени на това място. Нямаше начин някой от тях да успее да води нормален и анонимен живот, не и с толкова пари и власт. Как сама не можа да стигне до този извод? След всичко, което беше преживяла в името на мъжа си и наследството?
Алек беше изключително проницателен човек. Лилия беше бойна и рискуваше прекалено. Роуз беше самото бижу, расла на свобода, тя притежаваше интелекта на баща си и борбения дух на майка си... И беше в опасност. Прекалено млада. Лилия скри глава в ръцете си. Боже, колко й липсваше Алек в такива моменти.
............................................................................................................................................
Владимир чакаше Лилия на едно кафе в центъра на Прага. Заведението беше добре известно и на двете страни. Достатъчно централно и достатъчно дискретно едновременно. Беше сам, както и Лилия. Изправи се и й я изчака учтиво да се настани срещу него. Лилия отпи от кафето си и го погледна в очите.
- Сама си. – Усмихна се той.
- Ти също.
- Имам ти доверие. – Лилия се засмя в отговор.
- За толкова години в тези среди, трябваше да научиш, че доверие не може да се има на никого.
- Добре. Ще перифразирам. Не се чувствам застрашен от теб.
- А би трябвало. Нарани ме там, където най-много ме боли. – Владимир погледна Лилия развеселено.
- Знаеш, че нямах друг шанс срещу теб. Все още нямам.
- Знам.
- Не трябваше да взимаш страна. Предупредих те, Лилия.
- Не ме предупреди, че ще отвлечеш дъщеря ми.
- Тя е най-ценното за теб, нали?
- Да.
- Сама трябваше да стигнеш до този извод.
- Стигнах. И ме изпревари с малко. - Владимир направи кратка пауза, като отпи спокойно от кафето си.
- Тя е добре. Нали знаеш?
- Не, не знам.
- Бранко и Майк са вече при нея. Добре е.
- Това ме плаши повече от всичко. Детето ми трябва да е било разбито, за да допуснеш такъв риск.
- А може здравето и спокойствието й да значат много за мен.
- Владимир, не съм глупачка.
- Не. Не си. – Лилия си поръча второ кафе, Владимир я изчака търпеливо.
- Искаш от мен да оттегля подкрепата си за Сергей?
- Ще го направиш ли?
- Изнудваш ме със собствената ми дъщеря, Владимир.
- Казах ти, че няма да я нараня.
- Но ще я задържиш в Турция.
- Като гарант за собствената си безопасност.
- Не ти трябва гарант за собствената ти безопасност.
- Заяви ми в прав текст, че по-скоро ще се отървеш от мен, отколкото от организацията на брат ти.
- Говорих фигуративно.
- Не, Лилия. Беше искрена. Сега и аз ще съм искрен с теб. Знам, че си в безисходица и знам, че няма да предадеш Сергей.
- Какво искаш, тогава?
- Канал, Лилия.
- Какво? - Лилия гледаше Владимир недоверчиво.
- Склонен съм да дам отбой за момента. Ще го оставя да се организира и да си поеме дъх. Но ще трябва и ти да отстъпиш малко.
- Колко малко?
- Моите кораби ще трябва спокойно да се товарят на Варненските докове.
- Трябва ти допълнително финансиране. – усмихна се Лилия.
- Имам достатъчно пари да се боря с теб.
- Но ще ти трябват още. Особено, ако си замислил нещо голямо. А и знаеш, че съм много по-богата от теб. – Владимир се усмихна лукаво.
- Не те интересува какво съм замислил. Предлагам ти мир. От теб зависи дали ще приемеш.
- Защо не ги товариш в Турция?
- Заради законите.
- Искам да знам какво товарите.
- Изключено.
- Да приема ли, че е контрабанда?
- Приемай каквото искаш.
- Нещо, което застрашава пряко властта ми и хората ми?
- Не. Няма да ти навлека проблеми. А и не вярвам да ме оставиш без надзор. – Лилия се замисли. Владимир чакаше търпеливо.
- И до кога ще продължи този въображаем мир? – Жената не можа да прикрие сарказма в тона си.
- Няма да е въображаем. Няма да наруша споразумението ни, стига да държиш копоите си далеч от мен и стоката. И ще продължи, докато Роуз се ориентира. – Лилия настръхна. Обратът в разговора беше опасен. Владимир знаеше кога отново да я уязви и сега направи точно това. Тя го погледна студено.
- Ти не искаш да я въвличаш в това повече от необходимото. Сам ми каза, че ще я защитиш.
- Тя е въвлечена вече, Лилия. И се опасявам, че е ме мрази достатъчно, за да се изправи срещу мен.
- Какво имаш предвид?
- Ще поиска да се върне в Академията.
- Тя вече завърши Академията.
- Ще се присъедини към Сергей. – Лилия замръзна. Уплаши се за дъщеря си и страховете й си имаха основание. Не се опита да излъже Владимир. Нямаше нужда. И двамата знаеха какво значат думите му. Той вече подозираше Роуз. Дори без основание. А щом я подозираше, колкото и да я обичаше, нямаше да застраши живота си и този на хората си. Лилия стисна масата и просъска студено.
- Нямаш доказателства за това. – Владимир я погледна сериозно.
- Познавам момичето ти, Лилия. Не ми трябват доказателства.
**********************************************************************