автор: tvoiapoznata

- Какво правиш тук? – Учуди се на собствения си глас. Звучеше далечно и студено. Дори не трепна. Владимир се замисли за момент.
- Време е да оставиш играчката си и да се върнеш в реалния свят. – Дани? Роуз побесня за части от секундата. Извъртя се към Владимир и се изправи на сантиметри от лицето му.
- Гледай си работата! – Той най-малко имаше право да се меси в личния й живот. Не и сега, когато беше изпълнила всичките му условия. Отдели се от Академията, не се намесваше в малката им война. Какво, по дяволите, искаше Владимир?
Той не реагира особено на нервния й изблик, все още следеше реакциите й замислено.
- Тръгвай!
Гласът му не трепна. Нито пък тя можеше да се противи. Знаеше отлично колко безсмислено е това. Изправи се тежко и тръгна към изхода, без да го погледне повече.
Роуз вървеше мълчаливо и замислено.
Владимир не беше същия. Беше станал студен и страшен. Сега приличаше много повече на Сергей и много по-малко на ония чаровен младеж, който срещна в градината на Академията. Но не това я тревожеше сега.
Нещо се беше объркало. Много. Защото ако не беше така, не Владимир щеше да я извежда от сградата на МОЛ-а, а Боян. Нейните хора не са имали дори шанса да я предупредят. Тя не попита къде я водят. Защото това нямаше абсолютно никакво значение. Вече не.
Беше изключила всичките си сетива, докато приближаваше джипа на Владимир. Усещаше го. Как я следва. Прекалено близо. Прекалено тихо и съсредоточено, като хищник, пазещ плячката си. Нямаше да успее да го изненада. А и не й беше до това. Наложи си да се успокои. Хубавото в цялата ситуация беше, че тя реално нямаше за кого да се тревожи. Помнеше добре една забележка на Владимир. От всичките й близки и познати, Роуз беше единствената, която не можеше да се защитава сама. Жалко, но факт.
И понеже и за нея и за Владимир беше особено важно да не привличат вниманието на невинните хора около себе си, тя вървеше кротко към тъмно кафевия му джип. Знаеше, че той няма да нарани цивилен. Не и ако сама не го предизвикаше. Но знаеше, че и няма да се поколебае, ако се наложи. Видя огромния джип Чероки буквално пред входа. Не, нямаше да пътуват сами. Пред отворената врата на колата чакаше един телохранител, шофьорът стоеше готов зад волана. Настани се директно на задната седалка без много сцени и изчака Владимир да се настани до нея.
- Кога ще ми кажеш какво става?
- Трябваш ми.
- Очевидно. След цяла година. – Владимир изглеждаше странно доволен. Разбира се, че щеше да е доволен. Той обичаше компанията на Роуз и никога не го беше крил.
- Искам да се свържа с хората си.
- Не си в състояние да поставяш условия.
- Защо? Защото съм отвлечена? Качих се в колата ти доброволно. – Владимир се засмя тихо.
- Не драматизираш ли малко? А и можем да поспорим колко точно доброволно си се качила в колата ми.- Владимир повдигна брадичката й с пръст и я погледна в очите. – Мисля, че не ти оставих никакъв избор.
- И това те прави доволен?
- Казах ти. Преди време. Беззащитна си.
- Преди време ми каза да започна нов живот. Извън Академията. Послушах те.
- Силно се съмнявам аз да съм повлиял на решението ти.
- Има ли значение кой ме изрита от Академията? Нали ти искаше да съм настрана, защо отново ме въвличаш? – Роуз беше повишила глас. Отново. До тук с прословутото й хладнокръвие. Владимир се облегна спокойно на седалката, като продължаваше да я съзерцава мълчаливо.
- Ще ми кажеш ли нещо конкретно?
- Не.
- Къде ме водиш? – Владимир вече й подаваше мобилния си телефон.
- В Турция.
- Какво? – Роуз се обърка тотално.
- Турция, Роуз.
- Няма да дойда с теб в Турция! – Роуз започна да губи почва под краката си, а Владимир беше все така спокоен. Да, той без съмнение се забавляваше от цялата ситуация. Беше цяла рядкост да накараш Роуз да си изтърве нервите. Тя вече набираше Боян. Той вдигна телефона на секундата.
- Бояне!
- Добре ли си? – Гласът му беше пресипнал, но се държеше професионално.
- Бояне. Какво значи това? Защо пътувам за Турция и защо с Владимир?
- Неутрална Турция, Роуз. Все още е неутрална Турция. – Роуз затвори телефона и се облегна също назад. Разбира се. Боян с едно изречение й беше казал каквото трябваше. Щеше да пътува с Владимир като залог. Лилия беше права, нито той, нито семейството й можеха да й навредят, но Владимир можеше да осигури повече сигурност за себе си, като я задържи като гаранция. Той усети много точно момента, в който Роуз се пречупи. Продължиха да мълчат.
Роуз мислеше трескаво, но си беше загуба на време. Всички около нея вече бяха с готови стратегии и тя се чувстваше като пешка повече от всякога.
- Трябва да ти купим дрехи.
- Моля? – Беше се разсеяла. Владимир все още се забавляваше, разглеждайки елегантните й дрешки, по-подходящи за МОЛ, но не и за дълъг преход с кола.
- Искам да отида до нас.
- Не!
- Ще си приготвя багаж.
- Не!
- Влад! Не можеш да ме убедиш, че нямаме време. – Отново се беше изправила срещу него.
- Не съм казал, че нямаме време.
- Не искаш да се видя с Дани. – Роуз въздъхна. Ядосана и огорчена до болка. Вече знаеше, че скоро няма да се успокои.
- Дани ще бъде предупреден от личната ти охрана за неочакваното ти заминаване. – Роуз погледна Владимир невярващо.
- Не ти е приятно да се срещам с него.
- Казах ти вече. Време е да оставиш играчката си.
- ... и да се върна в реалния свят. Чух те. – Роуз не се сдържа. – Ревнуваш ли? Лично ли е?
- Да, ревнувам. Цяла година не му се насити.
- Майната ти, Влад.
- И между нас нещата винаги са лични, или не го знаеше?
- Следил си ме?
- Да кажем, че исках да се убедя, че няма да се върнеш при мама.
- Това е толкова абсурдно, колкото и манията ти да ме притежаваш. Нямах намерение да се връщам при вас. Добре си живях до сега. Ти ме изкара от прекрасния ми живот. Първо ми заявяваш, че трябва да започна на чисто, да се откъсна от битките и всички тези глупости и след това ме изтръгваш най-грубо от средата ми. Да, обичах Дани, ти да не си мислеше, че ще си умра като черна вдовица.
- Това лесно може да се уреди.
- Не смей! Не смей да заплашваш невинен човек. Господи! – Роуз поклати глава. – ти си най-лицемерното същество, което познавам.
- А ти познаваш много.
- Майната ти, Влад! – Владимир я остави спокойно да излее яда си. Имаше нужда от това. И нямаше нужда Владимир да й намеква за Лилия и всичките лъжи около рождението й. Роуз се облегна назад, като си осигури възможно най-голямо пространство между нея и Владимир, и се загледа упорито през прозореца на колата. Той се зае да работи нещо с лап-топа си и я остави на мира.
След четири часа, малко преди границата с Турция, Владимир все пак нареди да спрат. Роуз се беше унесла. Отвори очи и се загледа в мотела, пред който паркираха. Роуз погледна въпросително Владимир.
- Дрехи, Роуз. Удибни и летни дрехи! – Той й подаде пачка с банкноти и продължи да обяснява.
- Личните ти сметки са запорирани. От мен.
- Защо?
- Да кажем, че съм взел някои предпазни мерки.
- Да не ти избягам.
- Нямам ти доверие.
- Не трябва да ми имаш. – Владимир се усмихна и й направи жест да тръгва. Роуз се изстреля от колата. Хареса си първото магазинче и се загледа в множеството дрехи. Оставиха я сама. Тя се възползва добре от малката си свобода. Избра си прекрасни спортни дънки. Избра си и две-три тениски, бельо. След половин час намери мъжете в ресторанта на мотела. Седна кротко до Владимир. Беше единственото празно място. Загледа се в чинията пред себе си. Беше й поръчал салата. Роуз се зае да яде, но отново нямаше апетит. Владимир й подаде връзка с ключове.
- Взел съм ти стая в мотела. Ще хапнем заедно и ще те изчакам да се освежиш и да се преоблечеш.
- Благодаря. – Роуз предпочиташе да хапне мълчаливо, но Владимир беше на друго мнение. Режеше съсредоточено пържолата си и попита.
- Няма ли да се свържеш с Лилия?
- Как е Сергей? – Роуз контрира въпросът му. Владимир се усмихна.
- Добре е. В стихията си е.
- Както и ти.
- Може би.
- Променил си се.
- А ти не. Брилянтна си в избягването на отговори.
- Не избягвам никакви отговори.
- И не разпитваш много. Подозирам, че симулираш незаинтересованост.
- Не симулирам нищо.
- Така ли?
- Ще науча каквото ми трябва. Няма нужда да проявявам любопитство на този етап.
- Не се и съмнявам. Защо каза, че съм се променил?
- Защото е истина. Станал си суров и дистанциран.
- Предполагам, че си права.
- Какво се случва в Турция?
- Нищо особено.
- Още ли имаш амбиции да завземеш бизнеса на Марк?
- Марк отдавна не е сред нас.
- Не, но Сергей е неговия наследник сега. – Владимир въздъхна тежко.
- Лилия не беше права. Не биваше да взима страна в изборите. Не трябваше да се намесва лично.
- Това ли било? Мислиш ли, че ненамесата й щеше да промени нещо? Достатъчно хора в организацията те мразят, заради баща ти, единствения ти сериозен подддръжник сред нас щеше да е Сергей. А ти се изправи срещу него. И обвиняваш Лилия, че е прибягнала до лични мотиви?
- Хапеш, малката. Жестоко хапеш.
- Но съм права.
- Както винаги. Но ме боли, като те слушам.
- Няма да те съборя. Убедена съм.
- Всъщност, страхувам се, че няма да и е трудно да ме събориш, ако решиш. Стига да се ориентираш правилно – Владимир я погледна остро – И стига да не рачиташ на сантименталност в характера ми.
- Станал си по-жесток отпреди.
- Така ли? И от къде знаеш?
- Виждам.
- Не си била с мен от пет години.
- Не ми го напомняй.
- Защо? – Двамата телохранители около тях бяха като стени, но Роуз се притесни. Разговорът ставаше прекалено личен.
- Защото не искам да си спомням тези години.
- Тогава ти беше дете. Прекрасно и много ранимо.
- Вече не съм дете.
- Но си също толкова ранима, Роуз.
- Какво се опитваш да докажеш?
- Опитвам се да ти кажа, че няма нужда да играеш игрички пред мен. Познавам те. Знам какво се крие зад студената ти маска.
- Не. Не ме познаваш. Няма да се доближиш и на метър от мен и чувствата ми.
- Мислиш ли? Ние не сме много различни, Роуз.
- Различни сме. Аз не съм като теб.
- И какъв съм аз?
- Не те познавам, Владимир. Не знам какъв си, нито какво искаш от мен. – Владимир не се трогна. Беше отчайващо спокоен и недостъпен за Роуз, за опитите й да го нарани. Погледна я и съвсем просто й заяви.
- Това винаги може да се промени. Не го забравяй! – Роуз пребледня, а Владимир се усмихна широко.
- Хайде! Отиди и си вземи един душ. Ще те чакаме долу.
Роуз се изстреля все още объркана към стаята в мотела. Владимир умееше да я обърква. Роуз влезе в стаята и остана приятно изненадана. Беше сигурна, че другите стаи не са като тази. Това тук беше прекалено луксозно. Леглото беше голямо и покрито с коприна. Стените и пода бяха чисто бели, тавана, покрит с красиви орнаменти в слонова кост. Банята беше тъмно синя с голяма вана, блестяща от чистота. Роуз свали уморено дрехите си, напълни ваната с кристална вода и ароматни соли и се отпусна в нея. Искаше да се отърве от напрежението, което носеше със себе си, защото знаеше, че щяха да й трябват сили да се бори с Владимир.
Владимир. Роуз имаше време сега да се замисли за него. Отчаянието я налегна отново. Не беше само това, че я изтръгнаха внезапно от ежедневието й. Роуз умееше да се справя с неочаквани ситуации. Все пак цял живот лъжеше хората. Беше тренирана за това. Мъчно й стана за Дани. Мъжът беше прекрасен. Обичаше го, всеотдайно и знаеше, че и той я обича. В момента разбиваше сърцето му на парченца, защото знаеше, че дори и да се върнат в София, Владимир нямаше да й позволи да запази връзката си с този мъж.
Тя изпсува на глас. Владимир беше голям проблем. Беше наивно и тя, и Лилия да вярват, че той ще се откаже от нея. Роуз преди всичко трябваше да знае това. Тя го познаваше. По-добре от всички други, защото той бе споделял с нея, беше й се доверил както на никой друг. Беше й се заклел, че няма да я остави. Дали тя го беше забравила?
Роуз не беше глупава. От малка се беше научила да бъде честна със себе си. Не живееше в илюзии и колкото и да се мразеше за това, тя знаеше, че не можеше да забрави Владимир. Не беше само факта, че е силен и опасен мъж, не, не беше и това, че й беше първият мъж. Между нея и Владимир имаше някаква връзка, извън времето и пространството, връзка, която практичния й мозък отказваше да приеме, но тя беше факт. Досаден и страшен факт. Роуз едвам се въздържаше, когато е в близост до Владимир. Трябваше й желязна воля да не се разтопи пред погледа му. И знаеше, че е въпрос на време да попадне пак в лапите му. А най-ужасното беше, че и той го знаеше. За сега просто й даваше време.
Тази малка екскурзийка съвсем не улесняваше нещата. Не търсеше близост. Не и с него. А най-лошото от всичко беше, че той боравеше еднакво лесно и с чувствата й, и с опасноста от военен конфликт. Защото Роуз не се залъгваше. Каквато и роля да имаше в този конфликт, света не се въртеше около нея. За да се стигне до неутрална територия, значи хората не можеха да се разберат по никакъв друг начин. Ситуацията беше станала сериозна, а Владимир съъвсем тенденциозно я държеше в изолация. Бог знаеше колко беше напечено положението, за да въвлекат и нея.
Изправи се. Излезе от ваната и си сложи чисто новите дрехи. Остави косата си разпусната и влажна. Щеше да съхне в движение. Изправи се пред Владимир и хората му във видимо по-добра кондиция. Беше си навила широките дънки малко над глезените, носеше чисто бели маратонки. Широката черна тениска се спускаше небрежно до ханша, косата й се стелеше по раменете. Беше красива, като нимфа. Прочете одобрение в погледа на Владимир но не отвърна.
Подаде спортния си сак на единия от охраната и се настани обратно в джипа. Владимир седна до нея и й подаде кафе и кутия с малки кроасанчета. На погледа й отговори просто.
- Нищо не яде в ресторанта. – Роуз ги пое без повече коментар и заслуша разсеяно в гласа на Владимир.
- Няма да спираме повече. Ще можеш да си поспиш в колата. По-добре ли си сега? – Тя сякаш се стресна от това внимание.
- Да, по-добре съм. – Нямаше смисъл да го лъже. Не беше прибягвала до женски глезотии до сега, нямаше да го направи и в този момент. Стъмни се бързо и скоро Роуз наистина заспа в колата. Не знаеше колко време е спала, но изведнъж нещо я разсъни. Колата не се движеше. Роуз отвори очи предпазливо без да мръдне. Трябваше й секунда, за да се сети какво се случи. Беше се озовала сгушена удобно в обятията на Владимир. Той я придържаше нежно с големите си ръце и гледаше замислено през прозореца. Тя се надигна и привлече вниманието му.
- Стигнахме ли?
- Стигнахме.
- Къде точно?
- Ще спим в моята къща. Срещата е утре вечер. До тогава имаме време да си починем добре. – Роуз не каза нищо повече. Изправи се и се загледа в къщата, пред която бяха спрели.
- Тук ли живееш?
- Да.
- Хубава е.
- Радвам се, че ти харесва. – Вече й бяха отворили вратата. Роуз се измъкна и потрепери от студ. Все още беше сънена.
- Къде ще спя?
- В стаята за гости. Имаш нужда от почивка. – Владимир дори не се и опита да се направи, че не разбира намекът й и беше съвсем прям. Роуз оцени това и го последва към входа. Владимир я попита в движение.
- Все още ли не искаш да говориш с Лилия?
- Защо да искам? И защо настояваш толкова да говоря с нея?
- Опитвам се да те разгадая, Роуз нищо друго.
- Е, успех тогава.
- Ще ми отговориш ли на въпроса? Защо не се свързваш с Лилия?
- Няма нужда. Тя е тази, която ме е оставила при теб.
- Нямаше избор.
- О, в това съм убедена. Лилия те мрази. И с право.
- Лилия не ме мрази. Не може да превъзмогне смъртта на Алек.
- Превъзмогнала е загубата. Ядосва се, че ти се месиш в бизнеса ни.
- Вашият бизнес? Нейтън говори друго.
- Какво?
- Че сама си се отказала от наследството си.
- Лилия ми даде шанс да направя каквото искам с живота си. Не, че ти ми даде същия... – промърмори Роуз.
- Според Нейтън ти си предала майка си и баща си.
- Така ли?
- Да.
- Нейтън няма да ме нарани, каквито и психо игрички да ми прилагаш. Нито той, нито думите му могат да ме наранят. Защото знам как е обучаван и в какво е възпитаван. Нейтън е боец, и ме уважава, защото и аз нося гена на боец. И би умрял за мен. И аз го знам. – Владимир поклати глава и се усмихна.
- В това никой не се съмнява, скъпа. Уви, тук си много права.
- Нейтън трябва да си има сериозни проблеми с теб, между другото.
- И защо така?
- До колкото си спомням ти беше доста остро настроен относно връщането ми в Академията. За това си мисля, че Нейтън си има проблеми с теб.
- Повярвай ми, скъпа, има си. Но да сме честни, сега като поставя на масата мен, Нейтън и майка ти, трябва да се съглася, че подбудите на всички ни са доста различно.
- И?
- Лилия те обича и иска да те предпази. Нейтън иска да предпази наследството на Лори. Аз? Аз съм воден от прекалено егоистични подбуди, вярвай ми! Не искам да ставаш прекалено силна. Имаш потенциал, който е по-добре да не развиваш.
- Някой казвал ли ти е какво арогантно копеле си всъщност.
- Никой не би посмял, скъпа. Не и в очите ми.
- Не искаш да стана по-силна, а?
- За твоя собствена безопасност. – Роуз гледаше спокойно прекрасната градина пред, която бяха спрели да говорят. Накрая промърмори тихо.
- Не разчитай много на това, Влад. Вече е прекалено късно. – След това нямаше място за повече думи.
Роуз ахна учудено пред гледката, която се откри. Бяха се озовали в огромно фоайе. Беше ослепително. Луксозно и скъпо. Владимир тънеше в разкош. Роуз се потопи в друг свят. Не беше в Ориента, подредбата в къщата не беше тежка, приличаше по-скоро на средиземноморска вила.
Тя забрави за Владимир и тревогите си, тръгна слепешком към френските прозорци, подминавайки красивите стълби, целите от черно матирано стъкло. Роуз онемя. Едва сега, дори и да беше тъмна нощ, забеляза, че зад прозорците се простира необятна водна маса. Беше красиво, беше като от друг свят. Усети Влаимир до себе си. Той й подаде чаша с уиски, Роуз я пое и продължи да съзерцава спокойната водна маса. Владимир я остави да се любува на водата още малко.
- Гледката е прекрасна. – Прошепна Роуз.
- Да! – се съгласи Владимир механично неоткъсвайки поглед от тила на момичето. Гласът му беше леко отнесен, но погледът му си остана все така остър.
- Ела! Ще ти покажа стаята ти. – Роуз го последва тихо по стълбите. Озоваха се в една огромна спалня. Владимир й намигна и затвори вратата след себе си, като я остави сама. Роуз се разходи разсеяно из помещението.
Да, беше нейната стая. По всичко личеше, че е нейна, и че Роуз беше очаквана гостенка. Гардеробът беше пълен с летни дрехи, банята беше заредена с всякакъв вид аромати. Роуз се отърва от дрехите си, докто се отправяше към мокрото помещение, все още оглеждайки се.
Спалнята не отстъпваше по лукс и красота на останалите части от къщата. Освен, че беше просторна, беше и невероятно топла и тиха. Светлината, която идваше от многото пръснати лампи, беше мека и ненатрапчива. Роуз чуваше музика от малък лаптоп, свързан с уредба, беше релаксираща музика. Прозорците бяха огромни. Както навсякъде из къщата пердета нямаше и това беше нещо, с което трябваше да свикне. Беше сигурна, че стъклата сами се затъмняват. Погледна през тях. Отново само вода. Тиха и спокойна, осветена от пълната луна.
Роуз остави всичко друго след себе си и се потопи в ароматната вана. Излезе след 20 минути и то само защото водата бе започнала да изстива. Върна се отново в спалнята. Само по голяма тениска, която стигаше почти до коленете й. Застана пред огромната спалня по средата на стаята. Усмихна се. Тук в тези прекрасни сатенени завивки в цвят на шампанско можеше да прекара остатъка от мизерния си живот.
Роуз си взе втора чаша с уиски и се загледа в подредбата на стаята. На леглото имаше пръснати три огромни възглавници, тапетите бяха в същия цвят, шампанско със съвсем фина жълта щампа. Мебелите бяха малко, всички светли и нежни. Нищо тук не се натрапваше, всичко беше подредено с вкус. Беше толкова уютно, толкова нейно...Някакво натрапчиво усещане се опитваше да я изтръгне от блаженството.
Роуз усети Владимир зад гърба си. Прекалено близо и прекалено неочаквано. Той беше толкова близо до нея, че усещаше свежия му аромат. Изведнъж стаята се изпълни с напрежение. Владимир пое празната й чаша и я постави на земята, обгърна раменете й, все още зад гърба й. Беше топъл, кожата му беше все още влажна от банята, миришеше на море. Притисна Роуз малко по-силно към себе си. Роуз се загуби в прегръдката му, в невероятното усещане отново да е негова, в очакването на това, което предстоеше. Пое си дълбоко въздух, но не можеше да диша. Владимир я притискаше здраво, сякаш се страхуваше да не я изтърве. Да, тя щеше да падне, единственото, което я държеше изправена в момента, бяха силните ръце на мъжа зад нея. Роуз се тресеше леко, Владимир я поклащаше в прегръдката си, мълчаливо и съсредоточено. Усети как с една ръка разплита косата й, докато другата обвиваше тесния й кръст малко под бюста. Владимир можеше да я повдигне като кукла. Беше невероятно силен и невероятно нежен в момента.
- Нали щях да си почивам? – Попита Роуз с последни сили.
- После. – Прошепна Владимир. Дъхът му опари кожата й, докато я целуваше по тила.
Ела! – Беше ли молба? Гласът му беше чувствен, властен, непоколебим и толкова примамващ...Роуз се предаде. На желанието си, не на Владимир, който отново Събуди се отново, увита в сатен и замръзна. Не й трябваше много време за да се сети къде е и с кой е. Призля й. Усещаше Владимир до себе си. Не смееше да мръдне. Не беше свикнала да се събужда в неговата прегръдка. Не и след всичко, което се случи между тях. Съзнаваше, че реално Владимир не беше направил нищо лошо на нея. Съмняваше се, че изобщо някога щеше да я нарани. И въпреки това. Владимир искаше власт. Роуз се чудеше до колко тя е средство за постигането на тази власт. Почувства се използвана и това бе най-лошото от всичко.
Опита се да се изплъзне лекичко, но в следващия момент силната му ръка я притисна отново към топлото му тяло. Тя се принуди да си подаде главата над завивките и се загледа упорито в тавана.
- Къде си мислиш, че тръгна? – Гласът му беше спокоен. На Роуз не й трябваше да поглежда към Владимир, за да разбере, че е доволен.
- Трябва ми чист въздух.
- Чист въздух?
- Не трябваше да правиш това снощи.
- Защо?
- Дойдох доброволно в твоята къща. – Роуз събра смелост, изправи се, доколкото й позволяваше силната му прегръдка, и го погледна остро в очите. – Възползва се от мен. Разбиваш живота ми. Знаеш, че имам приятел. Много добре знаеш, че държа на него. – Владимир продължаваше да я гледа спокойно и невъзмутимо. Галеше разсеяно голото й рамо, но тя много успешно пренебрегваше този факт. Беше ядосана. Сама не си даваше сметка колко рядко красива картина представлява така, ядосана, с разбърканите си коси, все още сънена, но много развълнувана. Владимир се наслаждаваше на тази гледка, но я слушаше внимателно. Накрая въздъхна и промърмори.
- Кога ще стопя леда в сърцето ти, момиче?
- Никога!
- Мога да започна с това от снощи. Рано или късно ще отстъпиш.
- Казах ти. Не се възползвай от мен!
- Ползата беше взаимна. – Владимир се поизправи на леглото ядно, като внимаваше тя да остане на топло под завивките и близо до него. Роуз продължи да го напада.
- Не искам да имам полза от теб. Не искам да имам нищо общо с теб и интригите ти. – Роуз успя да се откъсне от него и се изправи пъргаво на пода, преди Владимир да успее да я докопа. Намери тениската си на земята и я сложи ядно.
Гледаха се известно време и двамата мълчаха. Роуз влезе в банята накрая. Владимир не я последва. Изчака я спокойно все още в леглото. Ситуацията не се беше променила много. Владимир явно имаше намерение да прекара целия ден в леглото. Роуз се беше докопала до една мъжка пижама в банята и сега се опитваше да навие дългите крачоли. След като ги нави, както и ръкавите се настани доволно на един стол. Владимир не се оплака от гледката, напротив. Роуз приличаше на русалка, цялата в тъмносин сатен, с разпилени влажни кичури коса по раменете си. Виолетовите й очи още искряха ядно. Не показваше друга емоция. Беше преценила, че разстоянието между нея и Владимир е достатъчно безопасно. И се просегна към масата, за да си налее чаша кафе. Владимир се засмя тихо. Той искрено се забавляваше от цялата ситуация.
- Променила си се. Станала си по-женствена.
- Да, вече не съм дете.
- Никога не съм те приемал като дете.
- А какво му се вика на това да спиш с 15 годишно момиче?
- Обвиняваш ли ме?
- Не. – Роуз можеше да е искрена в този момент. Владимир я погледна сериозно.
- Тогава и двамата бяхме още деца. Деца с много тайни и мрачно минало. Имахме нужда един от друг. Какво наистина те тревожи?
- Казах ти.
- Не ми казваш всичко.
- Живея с друг, за Бога! – Роуз звучеше отчаяно.
- С друг? Дани не е за теб, скъпа, и двамата го знаем. – Роуз се намръщи, Владимир не се трогна. – Той е прекалено слаб за теб.
- А може би точно такъв човек ми трябва. Нормален човек.
- Ти си като ураган, Роуз, рано или късно ще го премажеш, мълчаливо и безкомпромисно.
- Не премазвам хората!
- Така ли? – Владимир повдигна едната си вежда скептично. Тя успя да различи ядните пламъчета в очите му и това я ядоса повече от всичко.
- Винаги съм била честна с хората.
- Ти лъжеш, Роуз. Цял живот лъжеш.
- Да, за да не ги наранявам. Нещо, което ти няма да разбереш.
- Теб наранявал ли съм?
- Разби ми сърцето.
- Оо, това боли, скъпа.
- Не ставай циничен.
- Трябваше да те оставя. Знаеш го не по-зле от мен. – Владимир помръкна.
- Разбиваш сърцето ми и сега.
- Може би. – Роуз го погледна криво. А той й отвърна студено. – Може би съм прекалено слаб, за да ти устоя. Може би сега, когато имам достатъчно власт, мога да си взема това, което ми принадлежи.
- Не ти принадлежа.
- О, принадлежиш ми, Роуз. От първия ден, в който ми се отдаде.
- Майната ти, Влад. Достатъчно силна съм да ти устоя.
- Ще е пълна загуба на време и за двама ни. По-силен съм от теб. И ще те пречупя. И противно на това, което си мислиш, ще е за твое добро.
- О, вече стана отвратителен. И аз, като образцова представителка на слабия пол, ще ти пожелая успех. – Владимир се усмихна широко. Скочи рязко от леглото и се отправи към банята без да каже нищо повече.
След петнайсет минути се върна в спалнята. Роуз не беше мръднала от мястото си. Допиваше си кафето и мълчеше упорито. Владимир си сипа спокойно кафе и се загледа в нея, докато отпиваше от чашата. Тя също го погледна. Вече знаеше коло трудно се пробива тази стена от безразличие. В края на краищата, Валдимир беше добър в това да прикрива емоциите си. Правеше го несъзнателно, дори и сред най-близките си.
Роуз знаеше, че Владимир е силен човек. Беше най-силния, който познаваше, след Лилия. А Лилия беше преживяла много. Роуз се зачуди дали след години и натрупан опит, той няма да надмине и родната й майка. Чудеше се също дали Лилия беше права дали тя можеше да надмине тях двамата. Роуз знаеше, че Лилия никога не преувеличава. И все пак не се чувстваше достатъчно силна, за да се изправи срещу Владимир. Той не откъсваше поглед от нея.
- За какво си мислиш?
- Какво? – Роуз се стресна от неочаквания въпрос.
- За какво мислиш в момента?
- Лично е. – Владимир се изнерви. Да, обичаше да контролира положението и определено не се справяше добре с тайните. Роуз се усмихна чаровно.
- Не може всичко да е под твой контрол.
- Не ме предизвиквай, малката.
- Не и мислите ми.
- Предупреждавам те! – Да, изглеждаше сериозен. Роуз си замълча и отпи от кафето си. Не искаше да го дразни прекалено. И без това самата тя беше достатъчно изнервена, лесно можеше да мине границата. Владимир промърмори накрая.
- Срещата е в осем вечерта. До тогава те оставям сама в къщата. Имам малко работа.
- Какво ще правя цял ден?
- Разгледай я. Нали ти харесва? Почини си. Имаш нужда от сън. – Роуз го изгледа накриво. Не й стана приятно да й напомня, че снощи почти не спаха. Владимир го усети, но не коментира.
- И не се опитвай да изнервяш охраната. Нямаме време за глупости.
- Кога съм го правила? – Владимир въздъхна.
- Да, винаги си била по-разумна от всички ни. – Това беше единствения му коментар. Излезе си от стаята тихо, без повече думи.
- обсебваше волята й.
Усети ръката му да се спуска под тениската към корема й. Той спря там. Покри го с топлата си ръка, беше приятно. Обърна я леко към себе си, не мръдна ръката си от корема и, другата почиваше на раменете й, сега се премести зад гърба й и притисна крехкото й телце към него. Владимир я задържа до себе си. Целуна я. Внимателно в началото.Роуз му отвърна далеч по-нетърпелива от него. За нея цялото това чакане беше болезнено. Тя все още се тресеше в ръцете му. Владимир я отдалечи от себе си внезапно. Тя замръзна. Той я погледна в очите, неговите бяха почти черни от страст. Изражението му беше сериозно и замислено. Нищо не каза. Целуна я отново горещо. Този път целувката не беше нежна, нито внимателна. Роуз се загуби в него за пореден път. Не усети как се озова гола, без тениска, притисната от силното му тяло. Владимир я притисна по-силно към таза си, тя се изви като кукла в ръцете му, той я държеше здраво. Обхвана с две ръце задните й части и я повдигна. Беше лека като перце. Потъна в него, сякаш това беше най-естественото й състояние, или не! Владимир започна да се движи ритмично в нея и не след дълго тя се разби на хиляди парчета.
Изгревът посрещна Роуз и Владимир, отпуснати в спалнята. Роуз се чувстваше ужасно. Физически. За първи път през живота си беше толкова беззащитна. Владимир я беше оставил без сили предната нощ. Сега лежеше спокойно до нея. Беше я оставил да се сгуши в тялото му, гола и изтощена. В стаята беше все така топло, но тя не спираше да се тресе леко. Владимир придърпа една от завивките и сега малкото телце на Роуз се губеше в многото сатен в цвят шампанско, разбърканата й светла коса и прегръдката на мъжа до нея. Роуз заспа отново от изтощение, от умора, от многото емоции...