След толкова години брак,
с неудобство и за срам,
признавам честно и на крак,
че без жена мъжът е сам.
И в лятото го гони студ,
и зъзне му душата чак.
И разпилява своя труд,
като последния "смелчак".
И светла дума в тъмна нощ
я няма тя да му рече.
Във ден непоносимо лош
в кръвта му мъката тече.
Или без корен е дърво,
не е ли все до него тя.
И влачи се, като черво,
не гледа в къщата цветя.
И няма я да дава знак,
че нещо вкъщи не върви.
И без да сеща тоз юнак,
в живота нещо му кърви.
И няма кой да оцени
постигнатия мъжки връх,
и с мисъл тя да осени,
че има в него още дъх.
Когато стигне той до край-
кога живота се стопил,
дали ще бъде в своя рай
без нея щом се е пропил?
И кой ще плаче с женски вик
под не разлистена лоза?
И кой във този краен миг
ще кърши женската сълза?