автор: tvoiapoznata

Четири месеца по-късно.
Лятото дойде, неизменно и прекрасно, както всяка година. Роуз се радваше на топлата нощ, докато се мотаеше пред нощния бар, в който работеше. Колегите й пушеха, тя им правеше компания с чаша чисто кафе. Бяха тук от осем часа, барът беше подготвен за първите си посетители и сега им се отваряше малка почивка.
Роуз беше доволна. Щастлива не, но определено беше в мир със себе си. Животът си продължи, както й беше обещал Боян. С тази разлика, че вече я пазеха не един, а трима охранители. Е, поне бяха еднакво невидими и достатъчно тактични.
Засилването на охраната й се налагаше заради Владимир. Това тя съзнаваше прекрасно. Както и факта, че мерките бяха просто предпазни. Владимир беше заминал за Турция и не се беше върнал. От това, което чуваше, Владимир изпълняваше мисии, под ръководството на Сергей и до сега, също толкова съвестно и отговорно. Разбира се, в професионализма на Владимир никой не се и съмняваше. И всички повтаряха, че нищо не е свършило.
Роуз престана да ходи в Академията. Затрупа се с уроците си в университета и работата след това. Трябваше да превъзмогне срещата с Владимир и единствения начин беше, като напълно се откъсне от неговата среда.
Нейната среда беше различна. Не, трябваше да бъде различна. Тук, сред приятелите си, които се занимаваха със съвсем земни неща, думи, като убийство, тайни мисии и атентати, се чуваха само от телевизора. Сега Роуз живееше в някакъв друг свят. В свят, в който изневерите се считаха за голяма беда и на практика се срещаха постоянно, свят, в който „Обичам те” се казваше толкова лесно и искрено, и не носеше болка. Да, Роуз имаше обожатели и то достатъчно. Не страдаше от липса на мъжко внимание. Беше на почти 19 години, в прекрасна възраст и беше красива.
Мислеше си за всички тия неща, когато един мъж, почти толкова рус, колкото нея самата, прегърна раменете й.
- Здравей, работещо момиче. – Роуз се усмихна. Сънят продължаваше.
- Здравей, любовнико. Още не съм на работа.
- Не? Ами да си направим една кино-вечер тогава? Само двамата. – Роуз вече се смееше. Гледаше в очите новия си любовник, собственика на клуба, в който работеше сега. – Не мисля, че шефът ще ме пусне. – Дани я целуна горещо по устните.
- Имам връзки.
- Така ли?
- Много сериозни връзки! – Колегите й се усмихваха на приятната сцена, и подхвърляха весели закачки.
- А нас шефа ще пусне ли?
- Да, ще има ли кино и за нас?
- Стягайте се момичета и момчета – Нареди Дани – Няма кино за вас! – След това тупна Роуз по задника, докато се отправяха всички към бара. Розу промърмори на входа.
- Тази вечер у вас, или у нас? – Дани въздъхна.
- У нас.
- Добре.
- Кога най-накрая ще се пренесеш при мен? – Сега беше ред на Роуз да въздъхне.
- Казах ти. Сложно е.
- Да, да, богата си, имаш охрана...
- Цялата сграда е на баща ми. Там дори и охрана не ми е нужна. Като крепост е.
- И аз мога да те пазя. – Роуз се усмихна сърдечно. Нищо от мрачните й мисли не се изписа по безупречното й лице.
- Знам, скъпи. За това ще преспя при теб.
- Да, така е. – Дани се успокои.
- Казвала ли съм ти, че рецепционистката знае на изуст имената на всички 180 служители на сградата? Носи се слух, че знае на изуст и досиетата им.
- Стига бе.
- Да, сериозно. Можеш да я питаш.
- Да – дани поклати глава – Следващия път ще проведа един личен разговор с вашата интересна рецепционистка. – Роуз го сръга в ребрата.
- Внимавай точно колко личен ще е този разговор. – Дани се усмихна широко, въпреки болката. Да, беше красив.
Дани имаше руса чуплива коса, сини очи и много тъмен тен. Обичаше бизнеса, парите, забавленията и екстремните спортове. Роуз обичаше него. Той й помагаше да забрави мъката и миналото си. Той, разбира се, не знаеше нищо за това минало! Сега я прегърна и прошепна в ухото й.
- Скъпа моя, няма абсолютно никакъв смисъл да ме ревнуваш. Аз съм тотално погълнат от теб.
- Прекрасно. – заяви ентусиазирано Роуз. – Това звучи просто прекрасно. Сега ще работя с удоволствие. – Дани я погледна закачливо. – И не се преуморявай! Моля те. Ще ми трябваш по-късно!
„По-късно” значеше някъде към четири сутринта. Беше петък и барът беше препълнен. Роуз обичаше да е барманка. Да се среща с различни хора, непознати, в полузатъмнена обстановка, да слуша музика. Скоро беше в стихията си. Базикаше се с колегите си и танцуваше, когато можеше. Знаеше, че няма да види Дани до сутринта. Знаеше, че той ще е в офиса си и ще си върши неговата работа. На плота до нея изскочи Олег, единия от охраната й, и се облегна доволно. Момичето му намигна весело.
- Как е? Забавляваш ли се?
- Роуз? – Олег доби трагично изражение. – На работа съм, за Бога. Как реши, че се забавлялвам? – Роуз прихна да се смее. О, да. Тя обичаше шегите на Олег. Той винаги беше забавен и позитивен. Боян твърдеше, че по-голямо перде от Олег няма. Но станеше ли напечено, Олег беше смъртоносен.
Младият мъж беше завършил като първенец випуска си и се беше доказал многократно в мисии, преди да му поверят наследницата на Лори. Олег, също така се славеше и като ненадминат женкар. Сега вече нямаше търпение смяната му да свърши и да се потопи в купона изцяло.
- Дай сега, скъпа, едно голямо уиски! – Роуз му хвърли озадачен поглед, а той й намигна весело, като посочи другия край на заведението. Бранко влизаше с още двама приятели, застъпваше на смяна естествено и непринудено, като истински професионалист.
- Бранко идва рано?
- Само днес. Смятай го като лична услуга между приятели.
- Намерил си някоя мацка и искаш да избягаш?
- Нещо такова. – Бранко се приближи до тях, поздрави се с Олег и разроши косата на Роуз.
- Здравей, сладка. Как си? – И Бранко беше красив. По свой си начин. Беше по-улегнал от Олег, с гъста кестенява коса и зелени очи.
Бранко се определяше по-скоро като тиха натура, винаги очарователен, много тактичен и много възпитан. Даваше вид на перфектния политик, но умееше да отнема човешкия живот също толкова перфектно. Бранко беше по-опасния, тих, спокоен, като тъмна вода... той никога не се колебаеше. Роуз обичаше и двамата.
Вече беше изкарала уиски на Олег и повечко вода на Бранко. Тя пиеше водка с кола. Доближи се сериозно до верния си телохранител с молба в очите. Бранко се наведе по-близо до нея през бара и тя изстреля не много уверено.
- Тази вечер сме на гости.
- На гости, викаш. – Роуз се почувства сконфузено. Олег се разбираше с Дани по-добре от Бранко. Бранко никога не показваше емоциите си. Олег беше купонджията от двамата.
- Само за една вечер. – Роуз се опита да се защити, от което Бранко помръкна.
- Роуз! – Сега беше ред на Бранко да се почувства неудобно. – Не е нужно да се оправдаваш.
- Знам.
- Разбира се, че ще гостуваме на Дани. Колкото решиш и когато пожелаеш. – Роуз му се усмихна с благодарност.
- Къде е Боян? – И двамата се огледаха разсеяно.
- Тук някъде. – Промърмори Олег.
- Разбира се. – Усмихна се Роуз.
- Роуз. – Бранко я погали по рамото. – Аз ще го предупредя.
- Добре! Благодаря.
В четири сутринта вече беше готова да си тръгва. Махна на Бранко и се отправи с боклука към задната част на бара. Трябваше да го изхвърли. Отвори вратата тромаво и замръзна за секунда. Не беше сама. Усети някакви мъже около себе си. Дебнеха я. Нямаше време да мисли, а и не беше учена да си губи времето. Веднага хвърли торбата с боклук към единия и сама се хвърли върху другия. Вече си даваше сметка, че има работа с трима здравеняци. Бяха силни, като побойници, но не достатъчно добри. Реши да остави въпросите за след боя и се съсредоточи върху мъжете, които я нападаха. Успя да се отърве от първия, като го запрати към близката стена и го зашемети. Обърна се и се оказа срещу останалите двама. Ръкопашният бой продължи. Роуз успя да се докопа до някаква бутилка и я счупи в земята. Прекрасно. Вече си имаше оръжие. Скоро и то влезе в действие. Трябваше й съвсем малко време да повали и двамата на земята. Роуз се усмихна горчиво. Огледа се около себе си, тримата нападатели лежаха в несвяст. Бяха вдигнали ненужен шум. Усети как някой бяга по коридора зад нея и пусна бутилката на земята. Дани се изправи пред нея, задъхан.
- Роуз, какво? – беше онемял при гледката.
- Добре е! Успях да дойда на време. – Бранко се появи от тъмното. Роуз успя да му хвърли един сърдит поглед и в следващия момент вече гледаше Дани през сълзи.
- Добре съм. Наистина. Просто, малко съм уплашена. Но Бранко дойде наистина на време. Няма за какво да се тревожиш. – Бранко вече говореше нещо по мобилния си телефон. Погледна спокойно Дани и нареди.
- Прибирайте се вътре. Аз ще оправя тая каша. – Дани не изчака втора покана. Побутна Роуз към заведението и не зададе повече въпроси. Беше достатъчно умен, за да знае, че охраната на момичето не беше случайна. Още не бяха стигнали до бара, когато забелязаха и Олег. Видът му, както винаги беше тотално незаинтересован, но Роуз не се заблуди. Видя как очите му гледат остро и напрегнато. Беше изтрезнял за секунди. Въпреки всичко намигна весело на Роуз и се отправи към Бранко.
Дани й наля голям коняк и й нареди да пие. Нямаше абсолютно никакъв смисъл Роуз да му обяснява, че е в перфектна кондиция. Само щеше да го обърка. Роуз продължи да си играе послушно ролята. Бранко дойде да го замести и Дани отиде да заключи заведението. Бяха останали само персонал. Роуз му хвърли яден поглед.
- Беше ли ти забавно, а?
- Да, беше ми забавно. – Бранко се ухили, като хлапак. Дори не се и опита да се прави, че не разбира Роуз. Сега, когато Дани не беше на близо момичето можеше да се отпусне.
- Добре ги отупа, малката. Защо се цупиш?
- Можеше да ми помогнеш.
- Можех ли? Та ти се забавляваше толкова много.
- Ами ако Дани беше дошъл малко по-рано? – Бранко помръкна.
- И до кога ще разиграваш тоя театър пред него? – Роуз също стана сериозна.
- Говорили сме вече за това. Той няма да разбере каква съм.
- Добре! – Бранко вдигна ръце. – Твоя воля.
- И не ме интересува, че не си доволен.
- Ходите от близо два месеца. И държите един на друг. Момчето заслужава да знае коя си.
- Сигурен ли си? Той обича да се грижи за мен. Ка ще реагира, като разбере, че съм елитен боец? – Бранко вдигна отегчено глава към тавана. За него всичката тази предпазливост беше непонятна. Смяташе, че Роуз трябва да се гордее с това, което може, а не да се крие. На Роуз й беше много трудно да му обясни колко много иска спокоен живот. Тя продължи да мърмори.
- Освен това, с тази липса на практика, всъщност, не съм и елитен боец вече. Просто съм расла при малко по-различни условия. – Бранко се усмихна широко.
- Не се заблуждавай. Боец си. От най-добрите. Нали те видях тази вечер.
- Хората не бяха на ниво.
- Хората бяха много под твоето ниво – Натърти Бранко. А Роуз му се усмихна вече поотпусната.
- Тренирам десет години почти, все нещо съм прихванала от треньорите си..
- Какви треньори? – Дани прегърна Роуз. Тя вече го очакваше и беше подготвена. Бранко я гледаше многозначително.
- На курсовете ми по Таебо. Калиха не само физиката, но и психиката ми. – Бранко завъртя поглед отчаяно, с което предизвика широка усмивка на устните на Роуз.
- Да – Съгласи се Дани. – Доста си упорита в това спортуване. – Роуз тупна бодро Дани по рамото и се усмихна. – Добре съм. Наистина. – Остави го и се научи към Боян. Той я чакаше.
- Били са просто крадци.
- Доста яки крадци.
- Да. Не са били наркомани. Но ще разследваме по-обстойно.
- Не бяха професионалисти.
- И аз това чух. От Бранко.
- Отивам при Дани! – Боян погледна учудено, Роуз. Не беше очаквал да е толкова наежена.
- Добре! – Защити се той. – Не ме нападай. Разбира се, че ще отидеш. Той ще се погрижи за теб. А аз и Бранко ще ви пазим. – Роуз си отдъхна. Знаеше, че при нападение, Бранко имаше пълните власт и право да й нареди да се покрие. И се радваше, че охранителят й не прибягна до това. Тя наистина имаше нужда от Дани тази вечер.
Да, имаше нужда от Дани. И следващата вечер, и следващите седмици, и месеци. Не последваха повече нападения. Дани сам засили охраната в заведенията си. Животът си продължи доволно и спокойно.
.........................................................................................................................................................
Роуз посрещна 19-тия си рожден ден в голяма и весела компания. Завърши университета. Направи си прекрасно парти и по случай дипломирането. Беше толкова горда със себе си. Почти всяка вечер работеше в бара, а през деня си почиваше. Излизаше редовно с приятелките си на пазар. Често пиеше кафе в един от МОЛ-овете в града, обичаше да си купува дрехи. Изглеждаше винаги елегантна и привличаше мъжките погледи върху себе си. Имаше самочувствие, имаше красив мъж до себе си и много приятели. Имаше диплома за висше образование и скоро щеше да има свой собствен бизнес.
Днес отново се беше събрала с приятелки в МОЛ-а, стоеше сама, изправена пред огромното огледало в тоалетната и се гледаше. Да, имаше всичко, за което нормално момиче мечтаеше.Имаше много повече от това и не беше доволна. Всичко това просто беше прах в очите на хората. Може би се опитваше да заблуди и самата себе си, но не успяваше. Защото не спираше да си задава един и същи въпрос. Ден след ден. Беше ли наистина щастлива? Роуз тръсна ядно глава и прецени образа в огледалото.
Всъщност може и да не беше наистина щастлива, но поне изглеждаше такава.Все още беше слаба. Но не грозно слаба. Под светлия й топ в цвят на слонова кост се очертаваха нежните й ръце и стегнат корем. Косата й беше много дълга, сега когато я беше изправила, стигаше почти до кръста й. Това беше временно явление, скоро щеше да я постриже няколко сантиметра. Но обичаше да я носи дълга. Сега я беше издърпала назад със здрава диадема в цвета на топ-а й. Носеше тесни дънки в цвят индиго. Отиваха на виолетовите й очи. И да, беше гримирана. Типично момиче за кафе. Знаеше, че на масата я чакат приятелките й за поредната клюка. Знаеше, че до един час Дани ще дойде да я вземе с новия си Мерцедес металик. Щяха да обядват, той щеше да я забавлява. Той винаги я забавляваше.
Роуз въздъхна. Само ако можеше да се отърве от спомените си и от хората, които обича...беше й мъчно. Не беше чувала Майк повече от година. От погребението на Марк Бентън. Не беше чувала нищо и за Сергей. Андрю, майка й...Боян я уверяваше, че всички са добре, но продължаваше да настоява да се държат настрана. Тя не му противоречеше, в края на краищата това беше нейно желание. Трябваше да й е достатъчно, че всичко е наред. За сега. В края на краищата нямаше идеален свят. Беше достатъчно изтърпяла за да го знае от личен опит.
Беше се научила и на друго. Никога да не се самосъжалява. Докара си обичайната служебна усмивка и се отправи към компанията. Реши да отиде лично до бара и да си поръча капучино. Познаваше момчетата там, бяха й колеги от нощното заведение. Щеше да ги поздрави и да си поговори с тях. Седна на бара и зачака. В следващия момент кръвта й замръзна. Усети го. След толкова време все още можеше да го усети по познатия аромат, преди още да чуе гласът му.
- Здравей Роуз от София. – Беше спокоен. Страшно спокоен. Гласът му беше променен. Беше сигурна, че ако се обърне и го погледне, той също щеше да е различен. Но не искаше да го гледа. Нямаше сила за това. Защото знаеше какво й носи. Не беше тук за да я поздрави. Задаваше се буря.