автор: gitchka_gramatikova

На Задушница сякаш небето се схлупва
и оттам излизат душите на нашите мъртви.
Виждам ясно как духът на чичо Васко
броди като призрак из тревите.
Две стърнища са ръцете му тънки,
а дробът му бял - навъсен и сух -
подава се от ризата му разкопчана.
По-натам съзирам полите на леля Елена
да се стелят като тежък креп край пътя.
Най-галопиращите коси бяха нейните,
най-красивите филизи. Оредяха и окапаха,
щом зарови в земята големия си син.
По-нагоре излиза от дървеното си ложе леля Радка.
Руква към мен като песен на мегдан. Като
нестинарка пристъпва. Поспира се. Не смее
да ме увлича в танц, да не я последвам.
А подир нея доприпква мигом майка ми -
нали са сестри, неразделни са.
Тя има най-черешовите очи и сипкав глас,
с който разполовява тишината.
Около мен.

А аз седя на гробищата и чакам,
докато мъртвите се наобядват,
и загледана в пръстта, си мисля -
ако има втори живот, Господи,
нека да е пълно копие на този.
И хващам мама за ръка.

18.06.16