автор: Lorena

на Васко Кръпката

На откоси падат ветрове, разпиляват се като гълъби,
стара вещица тъмнината преде и усуква до бяло.
Днес Господ е онзи здрач, стиснал в шепи душата ми,
тихо, тихо, светлината е ад, който не заслужавам.

Камъните ходят в дъжда остарели като старици,
а врабците почукват със крак по прозорците на сърцето.
И деня побеля от докосване леко на онези призрачни устни
тънки като стъкло, но по-жестоки и от тебе.

Притихва дъжда под черното наметало на хоризонта
и каймака му се прецежда в море по-светло от огледало.
Прииждат порои, падат огнени стълбове.
Земята е полудяла от нечакано сбъдване.

Припев:
Разрошен залез потъва в ръцете ми,
колко е хубаво светло да остаряваш.
Да раждаш стихове светлината побрали
и да си истински в последното огледало.

Евелина Кованджийска