автор: daro

... И толкова изкусно,
засадно приласкава
лисичката от твойте устни.

А корабът минаваше край мене,
докато аз се давех в едно море от корк.

Тогава идваха делфините.
Най-синият от тях –
с опашния си плавник –
спасително ме мяташе
към дървената палуба.

Аз съхнех върху шхуната, пресъхвах,
разпадах се под слънцето
и от солта изгнивах.

А корабът пътуваше. Пътуваше...

Тогава ти изплува –

не знам от маранята ли,
не знам от глъбината ли –

съблече мойта островност
с прибоен апетит.

Останах по останки,
назъбен като бряг, изяден като бряг
и като нож оголен.

А корабът пътуваше.

Над нас кръжаха птиците
и нещо стръмно викаха.
А слънцето полека –
в прекъснат хоризонт –
отдръпна рижавата си опашка.

И корабът сред нищото заседна.

... Сега стоя под черното небе
и питам:
настръхваш ли,
когато в съня си те откривам
като индигова звезда по моите вени,

с лъчи, протягащи се като пипала на октоподи,
които с кръгли вакуумчета ме изсмукват?

Това се питам...
А сърцето ми потъва.