автор: Marisiema

Минаха, минаха дни,
а тъгата остана.
И така ми горчи,
че изплаквам душата...

Празник, чакан и мил,
на писмото ни свято,
дето нас изгради
като хора сърцати!...

Аз го чаках слюбов
да ме грабне с цветята,
с песни и благослов,
с "Върви народе"- тъй свята!

Бодро, даже и гордо
аз закрачих засмяна
да празнувам с народа
засиял, благодарен.

Но, уви, там заварих
тишина.Онемявам!...
Без деца, без украса -
моят град днес заспал е ...

И коли даже няма,
и кафетата глухи.
Само птиченце гладно
по площада се щура.

Где сте, мили колеги,
ти, читалище будно?
А от кметството някой
поне химна да пусне?...

С дълъг път на учител,
вече стара, безсилна,
на площада сиротен
сам самичка се взирам...

...........................
А пък съдим децата,
че по лош път поели...
А къде е вината?
Боже, виж ни, погледай!...