автор: ariel_b

Когато светлината реже,
а въздухът отнема дъх
от мъничката ми надежда,
когато мракът вземе връх,
отпивам сухата горчилка,
откъсвам стръкчето трева
от общото ни синьо минало,
приспивам старата луна,
а ти повтаряш упорито,
че светлината е любов,
че нямам право да те питам
дали си влюбен и готов,
че да съм тъжна е детинско,
че в думите ти спи светът,
когато сянката е истинска,
нощта боли и няма път,
и светлината реже надълбоко,
усмихнат залезът кърви,
душата ми мълчи и е високо,
а сянката по пътя ми върви...