автор: elder

- Как ви се вижда?
Стивън огледа още веднъж огромната модерна лаборатория
- Впечатляващо – казваше истината, определено беше впечатлен и от мащабите и от това, докъде са стигнали
Азиатеца срещу него се усмихна
- Надявам се и лова следобед да ви хареса
Стивън се подсмихна, домакините му имаха достатъчно опитен протокол за да знаят, че не е ловец. Но изрично бяха настояли да включат лова в програмата му. Единствената причина можеше да е, че човека срещу него иска да си поговорят на четири очи.
- И аз се надявам да ми хареса – усмихна се учтиво той
Поразгледаха още малко и после Стивън и домакина му се сбогуваха с персонала на лабораторията и заедно с антуража си напуснаха скрития под дъното на езеро обект.
Два дни по късно, прибирайки се от летището Стивън си пусна телевизора в колата и уцели репортаж за започналата олимпиада
- Екатерина Петрова е нашата надежда за олимпийско злато във фигурното пързаляне за жени – говореше журналиста.
Пуснаха кратки репортажи от различни състезания и Стивън се усмихна, винаги му харесваше да я гледа. Беше се запознал с нея преди много години на едно международно състезание...

Първенството беше силно и местните изоставаха с медалите. На леда излезе слабичко, красиво, дванайсетгодишно момиченце. Играеше невероятно, но на един елемент малко преди края на съчетанието падна и явно много лошо се удари. Вик на болка се изтръгна и от публиката, но момиченцето се изправи на леда и довърши- Боже, това дете сигурно си счупи крака - жената до Авраамов клатеше глава - как има сили да продължава...Стивън се огледа, около него бяха треньори и състезатели и всички гледаха невярващо случващото се. Момиченцето завърши съчетанието и тръгна да излиза куцукайки. Треньорката му го изчака и го прегърна, за да го заведе до мястото за очакване на оценките. То беше последния състезател и състезанието приключваше. Обявиха оценките, второ място. Момичето се зарадва, заподскача на стола и стана да тръгва за награждаването. Доктора се беше появил отнякъде и го спря
- Трябва да те превържа, никъде няма да ходиш - треньорката го подкрепи и момиченцето почна да спори с тях
– Как така няма да изляза? Искам си победата – отговаряше то и дори заплахата че може да окуцее завинаги, не го стряскаше.
Стивън, който също чакаше да започне награждаването тъй като трябваше да връчва медалите, гледаше разправията. Двамата възрастни не бяха прави. Детето си заслужаваше победата. Той беше катерил хълм със счупен крак и знаеше колко боли. А ако съдеше по начина по който детето куцаше и това което беше виждал в армията, крачето наистина беше счупено. Кавгата продължаваше, а награждаването щеше да започне всеки момент. По дяволите, детето не заслужаваше да пропусне качването на стълбичката заради тези двама глупаци. Той се приближи към тримата
- Може ли да се намеся?
Тримата млъкнаха и го погледнаха
- Аз ще я занеса до стълбичката - каза той на треньорката - и без това трябва да връчвам медалите
- Как се казваш - попита той момиченцето
- Катя
- Хайде Катя, ще те сложа на рамо. Нали няма да те е страх? Носех така дъщеря си, когато беше колкото теб. Баща ти носил ли те е така?
- Не
- Дъщеря ми казва, че е готино да гледаш отвисоко. Хвани ме за врата, така, не се притеснявай, няма да те изтърва.
Той я намести на рамото си и тръгна да излиза на леда по обувки

- Кой е този - попита треньорката лекаря
- Авраамов, политика.
- Този, който викат че може да е новия ни президент догодина?
- Същия
- Че той бил много млад, нали рядко гледам телевизия и не съм му обръщала внимание
- Не чак толкова, 41,2 годишен е.
- Ами за президент е млад
- Е, както видя оправен е човека. Отмъкна ти състезателката.

- Ще паднем - каза Катя преди да излязат на леда
Мъжът обърна глава за да я погледне и намигна
- Няма, аз съм войник, ходил съм по лед. Винаги съм искал пълна зала да ми ръкопляска, готино ли е?
- Много - усмихна се момиченцето
- Ами хайде тогава, да ги накараме да ти ръкопляскат. Заслужаваш го.
Той обиколи цялата пързалка, плъзгайки се с официалните си обувки. Катя гордо седеше на рамото му и махаше. Публиката стана на крака и залата щеше да се срути от аплодисментите, докато стигнат до стълбичката. Той я постави внимателно на един крак на второто стъпало и после ги награди. Когато награждаването свърши протегна ръце и я взе. Катя помисли, че пак ще я сложи на рамо, но той я понесе на ръце.
– Запомни Катя, на този свят не е важно да спечелиш битката, а войната! Повтори! – Катя го погледна в лицето. Беше... готин. И нормален, за разлика от лудата и треньорка, която не искаше да я остави да си вземе медала. Той я гледаше в очакване и тя послушно повтори.
– 2-ро, ако някога имаш нужда от нещо или имаш проблем, искам да дойдеш и да ме намериш. Казвам се Стивън Авраамов и съм много важен човек. Ще отидете с баща ти в централния клуб на партията ми и ще кажете: кажете на Стивън Авраамов, че го търси победителката със счупения крак и ще им дадете визитката, която ще ти дам. Ще дадеш визитката на родителите ти да я пазят, повтори!
Е, за командорене се държеше като треньорката и всички възрастни. И говореше, сякаш тя е три годишна. Но я носеше като по филмите и май беше свикнал всички да го слушат, така че тя послушно повтори.
Авраамов я предаде на лекаря, написа на една от визитките си „да ми се каже задължително!!!“ и се подписа, даде я на детето, после се сбогува и си тръгна. Хлапето си го биваше. Дано крачето му се оправеше без проблеми. С тоя инат щеше да стигне далече в спорта. Дъщеря му беше 2 години по-голяма и единственото усилие, което бе положила в живота си досега бе да къса нервите на родителите си и да им опразва банковата сметка. А това момиченце си искаше победата с цената на всичко. Яка кама, както казваха навремето. Рядко му се случваше, но беше истински впечатлен от детето.

Момиченцето така и не го потърси, но Авраамов макар и отдалеч следеше кариерата и. Не и помагаше с нищо, неговото мнение беше, че истинските победители постигат победите си сами. Макар да не искаше да го признае и пред себе си, изпитваше нещо като любов. А момиченцето вървеше от победа на победа. Бавни, трудни, изстрадани с пот, кръв и сълзи каквито са истинските победи. След 8 години той вече отдавна беше най–силния човек в държавата. Ел президенте, както се шегуваше един от приятелите му. Беше навършил 49 преди няколко месеца и равносметката му бе 23 години брак, 22 годишна дъщеря и втори мандат като президент. Но това бе най-тъжния му рожден ден. Беше изкачил върха, но никой нямаше да е с него по пътя нататък. Както му бе казал един негов колега след четвъртото питие на една дълга вечеря
- Брат, за такива като нас хората плачат по две причини, едните плачат че сме още живи и не могат да ни вземат парите и властта, а другите че вече сме умрели и повече няма да им даваме власт и пари. От любов никой няма да заплаче, ако паднем или се гътнем. Даже и децата ни. Бяхме мили само на майките си, ама и тях ги няма вече.
Стивън беше кимнал, вярно си беше

Месец по-късно трябваше да награждава олимпийските шампиони. Беше настинал и изморен, имаше проблеми в политиката и в семейството си. Един от най–добрите му приятели си беше отишъл преди седмици от рак, въпреки всички пари и връзки, които беше използвал за да го спаси. А той чувстваше как остарява и започваше да се пита какъв е смисъла на целия шибан живот.
И тогава тя се появи сред другите за награждаването. Не беше имал време да гледа олимпиадата и нарочно не беше погледнал списъка на медалистите. Някак си беше решил, че ако тя се е справила и на него отново ще му потръгне, затова се зарадва че е е сред медалистите. Питаше се, дали си спомня за него. Когато дойде нейния ред тя не се държа с нищо по различно от останалите. Той реши, че тогава е била в шок от болката и го е забравила. Стана му толкова криво че не го помни, че сам се изненада. Церемонията свърши и той побърза да се качи в колата. Секунди преди да тръгне кортежа му, шефа на олимпийския комитет дотърча на бегом и се опита да даде нещо на охраната му. Охраната не искаше да го вземе и почнаха да се разправят. На Стивън му стана интересно и пусна прозореца да разбере какво става.
– Г-н президент, едно от момичетата иска да ви даде олимпийския си медал и това мече и каза, че вие ще разберете – издекламира в скоропоговорка шефа на олимпийския комитет

– Г-н президент, знаете че трябва по протокола за безопасност... – започна офицера
Мечето беше от тези, които публиката подаряваше на фигуристите, но на крачето имаше импровизирана превръзка.
– Вземете го, проверете го и до десет минути ми го донесете – не искаше да се шегува с протокола за безопасност, правилата бяха да се спазват
– Благодаря – каза на шефа на олимпийския комитет – Благодари и на момичето, това е голям жест за мен. Ще и благодаря и лично, при първа възможност. Тръгвайте – махна на шофьора.
След 10 мин един моторист настигна кортежа и му донесе мечето. На врата му беше вързан олимпийския медал, а на картичка на гърба му пишеше:
„На човека, който ме научи как се печелят войни. Аз спечелих моята, надявам се и вие да сте спечелили вашата! С вечни благодарности, момичето със счупения крак.“

Значи малката не го беше забравила, просто беше много срамежлива. И беше станала невероятно красива. Президента се хвана че чувствата му вече не са съвсем бащински, е какво пък и тя вече не е дете. А той ще играе по правилата, ако каже не, не. Подвива опашка и си тръгва без да настоява.
След месец със съпругата му поканиха пак всички олимпийски шампиони на закуска в една от резиденциите. Поканиха и бизнесмени и организираха благотворителен търг. Изръсиха богатите здраво за нова спортна зала. Беше пълно с народ, каквaто беше и целта. След края на търга започна да свири известна група и президента и първата дама откриха танците. След това президента танцува с още 2 дами и накрая се приближи към групичката на спортистите
– Катя, позволете да ви поканя – погледите на всички се насочиха към тях, но скоро спряха да им обръщат внимание. Момичето се притесняваше, усещаше колко е вдървен гърба и, но пак танцуваше страхотно.
– Искам да ви благодаря за медала, знам какъв голям труд стои зад него и какъв голям жест е да ми го подарите – каза и президента
– Вие ме научихте как да печеля – отвърна му тя
– Не Катя, победилите не се учат, те се раждат.
Тя се отдръпна леко назад и го погледна право в очите. А той направо се удави в нейните и забрави къде се намира.
– Наистина го мислите – каза тя замислено – това е много важно за мен.
„За какво говори“ – зачуди се Стивън за миг. – „А, радва се че имам високо мнение за нея. Боже, ако знае колко я харесвам. Но тя наистина още разсъждава по детски. Възможно ли е... При спортистите с тези натоварени програми никога не е сигурно. А и тя е толкова срамежлива... Е, не че е трудно да разбере, но не иска така, обеща си че ще играе чисто и ще я остави да води.“
Танцът беше към края си.
– Катя, на излизане ще ви дадат един телефон. Вътре е личния ми номер, само ще ви помоля не го давайте на никого. Позвънете ми в указаното време. И аз имам подарък за вас, но няма как да ви го дам днес. След няколко минути излитам. Само обещайте непременно да ми позвъните, моля ви!
Момичето го погледна много изненадано, но президента я гледаше в очакване и тя помълча за миг и каза:
– Обещавам
Музиката спря. Той се взря за последен път в бездънните и сини очи, кимна и, сбогува се с всички и изчезна към хеликоптера. Тази нощ в чуждото легло в хотела заспа усмихнат. За пръв път от много години си мечтаеше за жена както малко момче. Как ще я гушне, ще усети аромата на косата и, извивките на тялото. Топлината и. Как тя ще му шепне в ухото. Не обичайните думи на подчинение, а нещо невинно, истинско.