Каква е днеска моята България?!
Старинен храм във прах и тишина.
Във него движа се отчаяна и плаха,
с треперещи крака, с посърнала душа.
Съдба тревожна, парещи вълнения!
Оглеждам се и търся моя стол
сред празните столове, грозно зейнали,
като уста беззъба на прекършен ствол.
Мълчат столовете във прах, самотни
и молят пак живот да им дадат.
Сълзите ми се стичат по дървото им-
дано го напоят, затоплят, утешат.
А храмът стар люлее се, проскърцва,
въздишат празните, забравени места,
разхвърляни като прогнили кръстове
сред таз земя в тъга и самота.
Руши се храмът, наранен, отчаян,
загива, губи се, във бурени обвит.
Умира моята, любимата България,
в едно със нашите отровени души...
Да, вече няма я желязната завеса.
И хиляди кръстосват нейде по света.
намериха столове с по-меки тапицерии,
Родини нови, ново слънце и луна.
Сърцата им излъгани, безродни,
избраха ред, закон, пари и свобода.
Но бедните души са в безтегловност
между два стола, с объркана съдба....