автор: verysmallanimal

Бележки на даскал Санди Попсандев върху капак от телевизор Опера

Хомо, пише в дебелите книги. Хомо, та и сапиенс при това. Ще рече, умен, даже мъдър, че и човек на туй отгоре.
Книги бе, книги. Гледаш ги дебели, четеш ги – мъдри. Отваряш ги и се гмурваш в прекрасния им свят, населен с такива едни изречения, че ти се доплаква от радост. Как бе, как – мислиш си – тез люде са събрали всичката умнотия на земята, подредили са я в стройни мисли и са ти я предоставили за четене и осъзнаване? Чудеса! Обаче после, като опраскаш две порции мусака с едно шише вино, разкопчал колана и проснат на дивана, почваш да проумяваш тая световна загадка.
Цялата работа е в отдалечеността на авторите от реалния живот. Хайде, за Хомо няма да говорим, че навява едни странни асоциации, ама туй – сапиенс.... Той, видите ли, от раждането та докато попът го поведе към прясно изкопания трап, все със стремежи се занимава. Устреми се към нещо, постигне го и без крак да подвие, току се втурне да постига нещо друго. Чудо на природата, перпетуум мобиле! Сапиенсът от дебелите книги не случайно е венец на природата – коя друга твар е способна на такива подвизи в себеизграждането си, а? Седи Господ горе в небесата и току прекъсне работата си, погледне надолу и цъка с език: Ама глей как съм го направил тоз сапиенс бе, нямам грешка! Гордее се, демек, Господ с творението си, от което следва да се направи извод, че той познава сапиенса само от книгите.
Сега, аз не знам как е по другия свят, ама по нашите земи Хомо не ми се види много сапиенс. Бих казал, хич не е мъдър, ами си е баш диване. Не, че не се стреми – стреми се и още как. Не, че не постига стремежите си – постига ги, че и артисва. Стреми се, например, да си купи телевизор – ха на работа, ха нощни смени, ха заеми от приятели – и готово! Нов, голям, лъскав телевизор се кипри в кьошето, дето преди е стърчала закачалката за дрехи. Цветен, стерео! Сяда Хомо пред телевизора, поглежда с едно око закърпените си чорапи, въздъхва и включва туй постижение на човешкия гений. А телевизорът само това и чака – веднага се захваща да подреди стремежите на Хомо, да ги номерира и да го подтиква към подвизи. Тоя, казва телевизорът, е пич – Гошо се казва. А ей оня е мискинин – той пък Пешо се казва. Стремежът е ясен – да гътнем Пешо и да издигнем Гошо на отговорна обществена работа. Святка, мига телевизорът, бучи, тропа и свири – докато Хомо не отвори прозореца и не се провикне: Долу Пешо, да живее Гошо! Ууууууу! И още не седнал, тая шарена кутия пак захваща: Драганчо оплеска всичко, а Петканчо ей сега ще оправи работата – да подкрепим Петканчо, нашето златно момче! (По неясни причини телевизорът забравя да каже, че Гошо и Пешо са братовчеди, а Драганчо и Петканчо си пият заедно ракията след поредния разгорещен дебат в телевизионното студио.) Рипва Хомо към прозореца и велегласно заявява новия си стремеж относно тия двамата. Ако се случи в такъв момент да влезе жената на Хомо и да му рече, че кранът в банята капе, той, прегърнал с една ръка някой нов стремеж, току извърти на тая проклета жена един зад врата, натири я обратно и пак сяда да следи общественото развитие. В особени, сюблимни моменти, Хомо слиза при комшията, пребива го от бой, рита кучето му и ощипва жена му по задника – тъй му се пада, щом подкрепя Драганчо.
Интересен, напрегнат и плодотворен живот живее Хомо – ей с тия две ръце и туй гърло той гради бъднините на света. Той не е щастлив – той цепи направо през нещастието. Той не е мъдър – той гордо размахва знамето на глупостта.
Защото, макар и Хомо, той хич не е Сапиенс.