автор: tvoiapoznata

Сякаш имаше нужда от подобни емоции. Не обичаше Академията, не обичаше еднообразния живот тук, но точно това еднообразие й носеше сигурност до сега. Просто живееше, тренираше и понасяше наказанията си. А сега? Как можеше да забрави този странен човек. Той беше невероятен. Имаше не повече от двадесет години, но погледът му беше като на сто годишен старец. Роуз се страхуваше от него и като всяко забранено нещо, просто не можеше да се откъсне от спомена за целувката му. Вече знаеше, че не може да го остави. Ако той се върнеше наистина, тя щеше да тръгне след него и нямаше да има волята да се спре!

Майк имаше други намерения.
Още на следващата сутрин спря приятелката си на път за тренировките.
- Какво правеше с този човек снощи?
- Кой човек?
- Не се прави на чукната! Той едва не те изнасили по средата на стаята.
- Майк! – Роуз се ядоса. – Ревнуваш ли?
- Да бе, как ли пък не! Ти просто не го познаваш. Нито пък аз. Сега си малко под напрежение. Не ти е нужно да си навличаш и нови неприятности.
- Съмняваш се в трезвата ми преценка? – Роуз вече мърмореше. Не беше виждала Майк толкова сериозен скоро и това не й харесваше. И беше ядосан, беше наистина ядосан.
- Да! – Почти й кресна. – Съмнявам се в трезвата ти преценка, както и в разума ти. Доволна ли си?
- Доволна съм. И не викай, за Бога, боли ме главата.
- Не ме чуваш, нали? Не искаш да ме чуеш!
- Не, защото говориш глупости.
- А може би ще трябва да поговориш с Дея?
- Не смей да ме заплашваш с Дея! – сега вече Роуз наистина се ядоса. – Защото първото, за което ще попита, ще е какво сме правили в четири сутринта двамата с теб в общежитията на четвъртокурсниците. А следващата й реакция ще е да те накаже така жестоко, че целувката между момче и момиче на купон с алкохол, да ти се стори направо невинна като ангелска ласка. Не го забравяй!
- Добре! – Примири се Майк. – Няма нужда да ме нападаш. Просто внимавай, чуваш ли? Този Владимир ми се струва опасен. – Роуз се предаде на свой ред и въздъхна тежко.
- Прав си. Опасен е.
Майк повече не зачекна тази тема, а и нямаше нужда. Владимир си беше отишъл. Сергей се върна още няколко пъти в школата, но беше сам. Роуз постепенно се успокои и примири. Започна да се разхожда все по-често с Лилия в парка.
Една вечер момичето зададе опасен въпрос.
- Защо никога не говориш за Алек? – Лилия изненадващо, поне за Роуз, не реагира на въпроса. Сякаш беше очаквала да я попитат за това.
- Защото няма нужда. – Отговорът беше толкова простичък. Роуз се обърка, Лилия се усмихна и реши да поясни.
- Всички тук познаваха Алек не по-зле от мен, повярвай ми. На всички ни е малко излишно да се ровим в стари спомени.
- Не ти ли е мъчно? – Лилия се усмихна още по-нежно.
- Разбира се, че ми е мъчно.
- Добре се владееш!
- Скоро и ти ще се научиш да не показваш емоциите си. Ще е част от подготовката ти в школата. – Лилия я погледна с онзи остър преценящ поглед и продължи. – Всъщност, като се замисля, за теб това не би трябвало да е проблем. Ти го носиш в кръвта си. Баща ти беше коравия човек. Аз? Да кажем, че бях емоционалната в семейството.
Това беше първият път, в който Лилия заговори за тях, като за семейство.
След два дена Роуз трябваше да приеме поредната изненада. Лилия я пресрещна в залата за обяд и заяви лъчезарно.
- Днес си на официална вечеря с мен!
- Къде?
- Извън Академията. Време е да те запозная със семейството. – Боже, беше велика. Роуз онемя. Ка можеше да съобщи такова нещо с толкова спокоен и уверен тон? Ама разбира се, Лилия познаваше всичките си роднини. А Роуз дори не знаеше, че има такива.
След вечерния час Лилия изчака Роуз в огромния си черен джип. Момичето се беше постарало. Беш ес и сложила единствената пола, която имаше и семпла, но много приятна черна блузка с къси ръкави. Срамуваше се от себе си, но беше притеснена. Когато разбра коя е беше в шок, но изненадата поне беше за добро. Сега? Сега предпочиташе за хиляден път Лилия да й беше спестила къде ще я води. Роуз се качи сковано в джипа и попита.
- Без охрана? – Лилия се засмя сърдечно.
- Не се нуждая от охрана. Повярвай ми! – Да, Роуз й вярваше.
Спряха пред огромната зидана ограда на къща отново извън пределите на града. Вратата се отвори и Роуз се загледа в пейзажа пред себе си. Изправи се пред великолепна картина. Нямаше нищо общо с бетонните стени на Академията. Къщата пред нея беше на два етажа, разположена в края на огромна градина с много дървета, и широка алея за разходка. Прозорците и на двата етажа бяха огромни, многобройни, и всички светеха. На входа вече ги чакаше млада жена с дете на ръце и един начумерен малчуган, обграден от две огромни овчарки. Лилия слезе пъргаво и прегърна жената.
- Мари! Водя ти гости.
- Здравейте момичета. Чакахме ви. – Роуз пристъпваше срамежливо зад Лилия но жената я окуражи да се приближи по-близо. Лилия грабна бебето от ръцете на Мари и разроши главата на момчето.
- Как си юнако?
- Татко каза да те заведа в библиотеката.
- Не и преди да си поздравил братовчедка си. – Скастри го Мари на бързо. Момчето изкозирува.
- Здравей братовчедке.
- Здравей приятелю! – Роуз се усмихна широко.
- Ела – подкани я Мари – Сигурно умираш от глад. – Роуз последва жената, Лилия беше тръгнала след племенника си.
Мари настани Роуз във всекидневната. Беше толкова спокойна, естествена и приятна, че скоро и Роуз се отпусна. Мари не спираше да говори. Веднага й заяви, че и тя не е познавала Алек, така че вече имаха нещо общо.
Всичко се промени, когато в стаята влезе Марк Бентън, последван от Лилия. Приликата между двамата беше поразителна. Роуз вече знаеше какво ще чуе. Лилия просто съобщи фактите.
- Роуз, това е брат ми, Марк Бентън, и твой вуйчо. – Оо да, тя познаваше Марк Бентън. Всички в школата го познаваха. Той беше човекът, който вербуваше завършилите. За него се носеха невероятни легенди. И Роуз не се съмняваше, че поне половината от ужасните истории си бяха чиста истина. Този човек беше не само суров и строг, той беше жив дявол. Сега дявола я приближи и се усмихна делово.
- Добре дошла в семейството, принцесо. – Гласът му беше плътен и дълбок, но беше топъл, да, беше топъл и погледът му беше топъл. Роуз се усмихна притеснено.
- Добър вечер господин Бентън.
- Без „Господин” моля ти се. Не съм толкова стар.
- Оооо, стар си, и още как! – Лилия ли беше това? Смееше се като момиченце.
- И ти малката минаваш в тази категория. – Върна й жеста Марк.
- Така ли? Според кой?
- Според сина ми. Преди ти викаше како, сега мина на малко име.
- Да, защото съм му наборка.
- Не, защото не си кака. – продължиха да се шегуват и в трапезарията, докато се настаняваха на широката маса, за вечеря. Марк погледна мило Роуз и попита.
- Роуз, скъпа, започна ли да свикваш с новините?
- Марк – обади се Мари. – Сигурно още е притеснена. Давай по-леко с директните въпроси.
- Притеснена или изненадана? – Марк не се остави.
- Да, няма що – Присъедини се и Лилия – С такова велико семейство, като нашето? Баща - легенда, майка - убиец, вуйчо - лидер на секретна антитерористична организация, това дете можем спокойно да го гласим за президент. – Марк не откъсваше очи от Роуз.
- Винаги ли си толкова мълчалива? – Лилия отново отговори вместо Роуз.
- Ти би трябвало да я познаваш.
- Да – съгласи се Марк – Мълчалива е, и затворена, от малка.
- Вие сте ме наблюдавали?
- Ден и нощ! – Мъжът кимна с глава. – Не приличаш на майка си.
- Ни най-малко – продължаваше да мърмори Лилия, доволна, личеше й. – Но се сещам на кой друг прилича. – Марк се усмихна чаровно на сестра си, но заговори на Роуз.
- Роуз, знаеш ли, че в началото майка ти не смееше да ни остави с Алек насаме.
- Да, защото поне два пъти се опитахте да се убиете. – Лилия беше самата прелест, беше си докарала такава захаросана усмивка, че посланието й беше недвусмислено. – Съвсем буквално. И един път се опита да убиеш мен. – Марк не трепна, напротив, отговори също толкова учтиво.
- Роуз, майка ти няма да ми прости това цял живот. И Лил, за пореден път ти напомням тогава още не знаех, че си ми сестра. А и доколкото си спомням, въпреки старостта си, както често ми намекваш, именно ти беше тази, която се хвърли да трепе всички наред.
- Защитата на Академията? – Роуз се опули. Слушаше до болка познатата й история от първа ръка, а не от някакви си учебници и легенди.
- Да, мила – Марк се усмихна – Защитаваха я от мен. – Е, това не го пишеше в учебниците.
- Аз, не знам, обърках се.
- Обърка се, така ли? Сега съвсем простичко. Лилия защитаваше Академията от вътре, Алек настъваше отвън.
- А ти едва не ги премаза. – Роуз искаше да си глътне езика. Каква наглост само прояви, но беше вече достатъчно погълната от историята. Марк се усмихна.
- Смело момиче си.
- Извинявай.
- Не – поклати глава той. – Започвай да се учиш от сега да не се извиняваш на никого.
- Това е вуйчо ти – Натърти Лилия – От него можеш да се научиш как да бъдеш арогантна. – Марк продължи разказа.
- Да, щях да ги премажа, защото бях подготвен за това, познавах всичките тактики на охранителите и всички изходи и входове на школата, защото бях израстнал там като един от елита, както и баща ти. И щях да го направя, ако не се бе появила Лилия. Тя трябваше да е съвсем обикновена ученичка, но не беше. Едва не ме претрепа.
- Да, бяха луди години! – Размечта се Лилия.
- И ти беше луда глава. Много луда глава! – Марк погали съвсем спонтанно косата на сестра си, а Роуз въздъхна замечтано.
- И е била на 18?
- На 17 и половина – поправи я механично той.
- А, като забременя с теб? – Неусетно Лилия се отдели от масата и с Мари започнаха да преспиват бебето. Роуз беше погълната изцяло от Марк. Той продължи.
- Бяхме пощурели всичките поред. Аз, Алек, Андрю, Сергей. Петимата бяхме неразделни. Тя, горката беше заобиколена само от мъже и не се оплакваше. Не искаше да се откаже от заниманията си, а ние не бяхме съвсем подготвени за медицински сестри, нали разбираш?
- Грешиш, обади се Лилия от другата стая. – Когато разбрах, че съм бременна бях скарана и с теб, и с Алек, отново – натърти на последното.
- Не греша, - начумери се Марк. – Няма да забравя този момент, до края на живота си. И бяхме скарани само, докато не разбрахме за детето. За теб Роуз – поправи се на бързо Марк. - Помня много добре как научи бащата за това, че ще става такъв...
- ... о, моля те, сега пък ще го защитаваш...
- ... и със сигурност ни побърка, докато не роди! – Марк побутна с жест Роуз, като й напомни да не забравя да яде. – Та, като разбрахме за теб, Роуз, пощуряхме от радост. Заехме се на смени да пазим Лилия, най-често от нея самата. Но ще ти призная нещо. От всички ни най-щастлив беше Андрю. Той беше израстнал със сестричката ми и беше повече брат за нея, отколкото аз.
- Разбирам го.
- Знам, малката и ти растеш с Майк. Та Андрю скочи да напада дори Алек, защото не бил достатъчно отдаден на жена си. Мисля си, че това беше единствения път, в който Андрю скочи срещу шефа си.
- Да – Лилия се приближи отново до масата. – Не му беше лесно с нас двамата. А му натресох и теб, Марк. Много трудно свикна да не те приема като враг, да знаеш.
- Да, знам, аз все още работя повече със Сергей.
- Сърди ти се, задето ме заточи в Академията.
- Имаше също толкова причини да се сърди и на Алек.
- Да, но на Алек никой не можеше да се сърди дълго.
- Права си, скъпа, съпругът ти беше ангелче. – Роуз следеше внимателно диалога между двамата. В думите им нямаше жлъч или тъга. Сякаш Алек не си беше отишъл от този свят. Сякаш още живееше с близките си. Роуз не се съмняваше, че Марк и Лилия се връщат назад в спомените за да помогнат на момичето да ги опознае. И тя попиваше цялата информация. Разбираше ги и започваше да ги опознава.
- Често ли се караха?
- Кой? – Марк се обърна, привлечен от неочаквания въпрос.
- Майка ми и баща ми. – Марк се засмя сърдечно.
- Да, Роуз, често се караха. Не можех да ги понасям по някога. Особено Лилия. Беше като подпалена факла. А Алек? Изобщо не му пукаше. Оставяше я да се вихри, докато накрая сама се успокои и никога не й отстъпи. И до ден днешен не знам кое беше по-лошо: нейните бесове, или неговия инат.
- Какъв беше Алек? – Роуз погледна прямо Марк в очите. Той на свой ред отправи кос поглед към Лилия, тя му кимна отрицателно и излезе на терасата.
- Лилия не говори много за него, а?
- Никак дори. – Марк се усмихна неочаквано топло и разбиращо.
- Не я виня. На никой не му е лесно да говори за Алек. Беше велик човек и си отиде прекалено млад. – Марк се загледа тъжно към терасата. - Тя, разбира се, просто отрича факта, че Алек вече го няма.
- Знам. – Роуз въздъхна. Марк повдигна брадичката й и продължи.
- Какво те мъчи? Не е само новината, че имаш известни родители. Нито, че единия от тях е мъртъв. Ти си достатъчно калена в школата, за да пренебрегнеш такива сантиментални неща. На какво ви учеха там? На индивидуализъм? – Роуз се усмихна тъжно. Може и да беше прав, но сега се чувстваше всичко друго но не и индивид, силен и кален...Марк продължи.
- Странна птичка си, Роуз. И определено се справяш с новостите по-добре от всеки твой връстник. Ти не ме познаваш, но аз знам всичко за теб, не забравяй! Така че давай! Кажи ми какво наистина те мъчи!
- Не знам. Просто. Всичко е толкова объркано. Чувствам се като натрапник. – Роуз се объркваше все повече. Как можеше да обясни какво чувства? – Когато растях в Академията ми беше лесно. Правилата там бяха прости. Ако не бях добра, ядях бой, а аз бях добра. Другите може и да не се съобразяваха с мен, но поне не ми пречеха. И аз се стараех да не преча на никого. Сега? – Роуз въздъхна тежко. – Чувствам се като натрапница. Заобиколена съм от хора, които са расли с Аликзандър Лори. Всеки път, когато видят мен, сякаш виждат него. Не им позволявам да го забравят, не им давам мира.Усещам го и не мога да си го обясня, и не мога да го избегна. Сякаш е сянка, която ще ме задуши. И Лилия? Знам колко са се обичали. Всички в Академията знаем. Не е искала да ме вижда след като той е умрял. Мрази ли ме? Че й напомням за съпруга й? Боли ли я като ме гледа? – Марк изчака търпеливо Роуз да излее цялата насъбрала се мъка.
Накрая момичето млъкна, по-объркано от всякога. Боже, беше прекалила. Защо не можеше и тя да се владее като тях. И да говори по-малко. Когато намери смелост отново да погледне мъжът пред себе си, той започна много внимателно.
- Тя се върна, нали?
- Да, ама...
- ...върна се заради теб! – Марк въздъхна. – Роуз, ти си много умна малка принцеса. Проницателна и прозорлива, което не ме учудва. Но си прекалено уплашена, скъпа. Ти не си сама. И на нас не ни се налага да свикваме с теб. Това забравяш. През целия ти живот аз, Андрю, Дея, Сергей и другите, бяхме неотлъчно до теб. Ние много държим на теб, Роуз. Сурови хора сме и решихме, че тук в анонимност ти ще получиш най-доброто, и така беше най-добре. Ти трябваше да станеш боец, заради миналото си и заради отговорността, която носиш към името Лори. Но никога не сме те оставяли и никога не ни е боляло да живеем с теб. Ти си радостта на живота ни, Роуз. Мога да се закълна в това. А за Лилия? Тя носи много болка в себе си. Никой от нас не вярваше, че ще може да го преодолее. Не се върна при нас, докато не намери причина да продължи живота си, скъпа. И тази причина си ти. Вярно е, че Лилия има много още да лекува, но тя ще се възстанови благодарение на теб. Вие двете ще си помогнете. Сигурен съм в това! Просто имай търпение.
- Толкова ли беше важен Алек за нея? Толкова силно ли са се обичали? Винаги съм вярвала, че тяхната връзка е плод на местни легенди.
- Не – Марк поклати глава тъжно. – Не са легенди. Лилия обичаше Алек до полуда. Винаги той е бил този, който я е защитавал и насърчавал. Алек се грижеше за нея през целия й съзнателен живот. Когато той умря? Е, да кажем, че това беше момента, в който Лилия трябваше да стъпи на краката си и не успя. Тя се срина тотално. Беше изгубила не само упората в живота си, беше изгубила самия си живот. Повярвай ми, мъчително е да гледаш от страни как човек се съсипва и нищо да не можеш да направиш за да го предотвратиш. Тогава тя замина. Ние не я спряхме. Може би така беше по-добре. С цялата насъбрала се злоба и мъка в душата? Може би беше по-добре да убива, и да убива... за да не убие сама себе си. – Марк Бентън хвана ръцете на момичето в своите - Мъката, Роуз беше по-силна от нея. Да, болеше я като те видеше, но тя така или иначе беше развалина. Не мисля, че е съзнавала какво прави и какво губи. Действала е по инстинкт.
- Инстинктът за оцеляване.
- Именно. На всяка цена.
- Като истински войник.
- Ние сме войници, Роуз. Жестоки, безмилостни и прекалено силни. А знаеш ли в кое беше права също?
- В кое?
- В приликата. Приличаш плашещо много на Алек, Роуз! Та ти се превръщаш в негово копие. Да, като малка имаше неговите черти безспорно. Но с годините, ооо, ти взе много и от характера му. За голям ужас на всички ни. – Роуз изгледа озадачено Марк, той не изглеждаше ужасен. Марк продължи. – Същата упоритост, същата потайност, хитрост, пресметливост, тих бунт, проницателност, сдържаност... да продължавам ли?
- Стана ми ясно. – Марк се засмя.
- Работата е там, че Алек наистина имаше много труден характер, беше прекалено зрял за възрастта си и единствено той съумяваше да се оправя с упоритата ми сестра. Беше железен. Беше голям инат и Бог да ми е на помощ, беше ужасен манипулатор. Всички се страхувахме по един или друг начин от Алек. Винаги беше овладян и разумен. Имаше волята да те държи под контрола си колкото си иска. И го правеше по толкова елегантен начин, че не можех да се боря с него, нито пък някой от враговете му можеше. Управляваше с желязна воля и с финес. Аз бях по юмруците, както и сестра ми. Той? Той беше дипломат.
- Говориш за него с такова възхищение.
- Да, да не повярваш, че наистина сме желаели смъртта си някога.
- Бил е добър човек.
- Беше добър и беше велик. Не го забравяй никога!
- Няма.
- А сега не забравяй и друго. Ти, Роуз, не си само негова дъщеря, ти имаш потенциала да станеш велика, колкото баща си.
- Не искам да стана велика. – Марк се замисли над думите си.
- Достатъчно е да си щастлива.
- Да. – Промърмори момичето. А дали беше така?
- Защо не сте се обичали? – Марк избухна в смях.
- Умееш да водиш разпити. Браво. Право на въпроса, а?
- Не е разпит.
- Не, не е, и ти обещах отговори. Защо не сме се обичали? Конкуренция, Роуз. Нищо лично. Все пак той отмъкна малката ми сестричка, а аз му отмъкнах бизнеса.
- Толкова страшно ли е било?
- Не – Марк поклати глава – Времената бяха страшни, ние бяхме жестоки, но се уважавахме и държахме един на друг, Роуз. Сега вече е по-спокойно. Всички сме по-улегнали. Е, с изключение на сестра ми и Сергей, и Нейтън. Тези хора имат тръни в гащите. Надали ще се успокоят, освен в гроба може би...- Роуз се смръщи, но остави Марк да продължи. – и тримата са още действащи агенти. Но са единствените такива от старата школа. Работата е там, че вече наистина не сме луди глави и това е добре. Добре е да живееш в мирни времена, повярвай ми. Сигурно майка ти е права, че остаряваме.
- Майка ми не е била действащ агент. Знам го, защото познавам всичките. На теория. – Марк се подсмихна.
- На теория майка ти през последните десет години не е била изобщо част от организацията ни. На теория. – Подчерта той.