Живея във страна неясна, трудна.
Не мога и сама - за мен светът е нужен.
Но удря ме стена от подлост, глупост,
приятели случайни, но пък и хора чудни.
Отиват си без вест случайните приятели
и глътката горчива в мен оставят.
Като вятърът, беснял,засвирил и избягал,
като дъжд пороен, ливнал и отплавал.
А истинските са в сърцето денем, нощем.
Във радост, в мъка - заедно години.
Та и горчилката в живота ни е обща,
и плахата надежда сме делили.
Днес, стара, тъжна, с набраздено чело,
замислена, по- мъдра, мълчалива,
по-рядко мога вече да ги срещам,
но те са в мен и пазя ги ревниво.
А срещите ни -ех, те връщат ни отново
в отминалите мигове безумни,
погълнали сърцата ни, мечтите волни.
Душата само знае колко много струват!...
В сърцето бликват дните ми горещи,
закътани във спомен, който не умира.
и хората от дългите ни скъпи срещи,
пресекли дирята си с мойта диря.
Приятелите - слънце сред мъглата!
Та те зора-семафор са в безкрая!
Като зелена, чиста пролет за душата,
като глътка въздух на живота в края...