автор: felisia

Eх, влюбена съм в "лято" с бяла риза,
което крачи бързешком към мене
и ме прегръща топло, както бриза
така гальовно, че застива времето.

А после ме повежда за ръката,
а аз почти летя, защото съм жадувала,
когато ни делят безумни разстояния
да мога пак в моята да я почувствам.

И ме превежда смело през пътеки,
които само двамата познаваме
те всяко лято оживяват
и ни отвеждат там, където е забравата...

Забравата, но не онази тъжната...
забравяме за болните любови,
които са ни стискали за гърлото
забравяме и острите завои

на лицемерието, злобата и мъката
забравяме за малко за онези
които искат да ни видят паднали
в прегръдките му аз съм като цвете

и даже и да знам, че утре ще увехна
поне съм имала вълшебните си нощи
в които сме били между страстта и кладата
а после, пак ще го забравям после...

/ навярно пак до следващото лято/