автор: tvoiapoznata

Роуз продължи да тренира и да ходи на училище. Както обикновено. Не искаше нищо повече от това, живота да си продължи както обикновено. Не знаеше с какво се занимава Лилия Лори, избягваше я до колкото беше възможно. А това беше доста трудно. На всякъде говореха само за нея. За великата, недосегаемата, желязната Лори. Вече нямаше ученик или учител, който да не знае коя е истинската самоличност на гостенката. Емоциите и настроенията на познатите й варираха от завиден респект, до пълен ужас. И на всякъде говореха само за нея. И ако до сега Роуз вярваше,че се чувства тук, като в затвор, сега вече разбра какво наистина значи това.
А най-влудяващото от всичко беше, че на самата Лилия сякаш не й пука. Държеше се спокойно, нормално дори, винаги беше учтива и никога не демонстрираше излишни емоции. Лилия Лори бе придружена постоянно от Стокър или Дея. Роуз беше изненадана, че дори Водняев започна да се задържа в Академията и да придружава често жената. Веднъж, само веднъж дойде и Марк Бентън. Но и това беше достатъчно момичето да се изнерви. Всички знаеха, че Бентън идва само по време на годишните изпити. Сега, дори и той взе участие в посрещането на гостенката. Тя очевидно се запознаваше с порядките и новите хора в Академията. Разбира се, Дея само беше потвърдила страха, който от известно време глождеше Роуз. Тази жена се връщаше в Академията. И нямаше да спре до там. Скоро спокойствието на Роуз, както и прословутия й самоконтрол щяха да се превърнат на пух и прах!
А това, което Роуз мразеше най-много бе да я хващат неподготвена. За това, една вечер, се насочи напълно уверено към библиотеката, където знаеше, че Лилия отново изучава досиетата. Не, не помисли за последствията. Или не беше точно така. Тя винаги обмисляше много добре постъпките си. И този път беше решила, че има въпроси към тази жена. И нямаше никаква сила на света, която да я уплаши дотолкова, че да не ги зададе. Та това беше родната й майка. Сама й го каза. И го каза само с една цел. Скоро Роуз трябваше да свикне да носи името Лори, като свое. Е, Роуз тръсна глава. Може и да не се чувстваше като богата и известна наследница, но определено не изпитваше същото благоговение към лилия както преди.
- На 5 години са ви събрали с Майк. Ухапала си ухото на две години по-голямо дете от теб, защото се е борило с Майк. Винаги ли си била така самоотвержена? – Лилия повдигна глава, за да срещне озадачения поглед на Роуз. Как изобщо тази жена беше усетила присъствието й и как знаеше, че е тя? Роуз преглътна трудно.
- Четеш досието ми?
- Не! Твоето го знам вече на изуст. Чета досиетата на съучениците ти.
- Не мисля, че ще намериш нещо интересно там. – Лилия й хвърли загадъчна усмивка.
- Така ли мислиш?
- Да! Те са сиви и посредствени, какъвто е и животът ни тук.
- Оплакваш ли се?
- Не. – момичето бе откровено. – Не ми е в стила.
- А, какво ти е в стила, малката?
- Примирявам се! – Изведнъж Лилия избухна в гръмък смях. Ето, че можела да показва емции, само дето Роуз не разбираше, с какво е предизвикала подобно нещо. На Лилия и трябваха минути, за да се успокои. Накрая с просълзени очи, напълно уверено и изключително развеселено, заяви.
- Ти, момиче, не се примиряваш с нищо. Бориш се дори и с въздуха в стаята си.
- Не е вярно. – Роуз се ядоса. Ядоса се и на себе си, защото усещаше, че се инати като малко дете. Искаше да убеди жената, че греши. – Питай учителите ми!
- Не ми трябва да питам учителите ти за каквото и да е. Не съм сляпа. – Роуз гледаше жената объркано.
- Нищо не съм направила. – Това беше защита. Тотална защита, породена от гадно отчаяние, което започваше да завладява цялата й същност. Тази жена не беше залък за нейната уста. Тази жена нищеше най-съкровените й мисли, като магьосница. Зла, много зла магьосница. Лилия я погледна с тъмните си, почти черни очи, в които нямаше нищо зло.
- Роуз, кога ще говориш с мен? – Това въпрос ли беше? Сякаш имаше избор?
- За какво?
- За нас. Това, че отказваш да приемеш фактите, не значи че същите не същестуват, или просто ще си изчезнат.
- Не отказвам да приема фактите. Просто не ми се говори за това.
- Не ми харесва, че се чувстваш виновна. Това никога не трябва да се чувства. – Ето го. Отново. Тази жена четеше нещо в съзнанието й, което самото момиче не можеше още да осъзнае. Лилия продължи да й говори, спокойно, но твърдо. – Предпочитам да ми се сърдиш, да ме мразиш, дори. Но да се чувстваш виновна...
- Не се чувствам виновна.
- И не трябва. Ти си жертва. На името си, на миналото ни. На каквото искаш. Имаш пълното право да ме мразиш.
- Не мразя никого.
- Мразиш себе си.
- Не, не мразя себе си. – Лилия я погледна отново и в очите й, Роуз съзря тъга. Жената промълви по-тихо.
- Още не го съзнаваш. Но ако продължиш да се изолираш така от действителността и това ще стане!
- Какво искате от мен? – Лилия се отпусна. Меланхолията беше изчезнала от нея, сега беше отново някаква смесица от леко развеселена и много сериозна жена.
- Искам малко да ми се довериш. Аз ще ти помогна да се справиш с всичко.
- Доверявам ви се. – Дали?
- И ми говориш още на Вие? Дори и на директора си не говориш така.
- На Стокър?
- На същия. Обръщай се към мен на малко име. Скоро ще разбереш, скъпа, че уважението се печели, не се дава дарум. А аз още не съм заслужила твоето.
- Искаш да ти викам Лилия?
- Лил. Или Лили, така ми вика Сергей. И разпитвай смело. Аз ще ти кажа всичко, което искаш. – Лилия наклони глава комично. – До колкото мога.
- Аха! – Роуз я погледна начумерено. Лилия се усмихна ослепително.
- Не се притеснявай, ако не съм се излъгъла в твоята проницателност, скоро сама ще се добереш до всяка истина, която си поискаш. А аз не се лъжа в преценката си за хората. Повярвай ми!
- В момента не знам какво искам.
- Объркана си. Нормално е. Но ще ти помогна. През каквото и да преминеш, ще съм с теб. И не е нужно да ме приемаш за майката, която никога не си имала. Аз съм всичко друго но не и състрадателна майка. Това право ще отстъпя на други. Около теб е пълно с хора, които следят да не нараня прекалено крехката ти психика.
- Това звучи страшничко.
- Да – Лилия отново се смееше. – Страшничко си е. Не знаеш, в какво се каня да те забъркам, наистина. Андрю Стокър обеща лично да ме убие, ако прекаля с чувствата ти.
- Не го е направил. – Ахна Роуз изумена. Лилия поклати глава.
- Не го каза на глас, но го прочетох в очите му.
- Не съм вярвала, че Стокър ще се застъпи някога за мен.
- Така ли?
- Никога не е показвал, че ме познава, или че държи на мен.
- Повярвай ми. Той би дал живота си за теб. Приел е присърце щастието ти. Беше най-добрия приятел на баща ти. Е – Замисли се Лилия. – По-скоро моя най- добър, и малко след Сергей... но на темата. Може и да не показва емоции, но те познава добре и те следи изкъсо, и много, много затруднява работата ми с теб.
- Сигурно много го обичаш.
- Като брат.
- Да.
- Което няма да му попречи да ми прережи врата, ако прекаля с теб. Така, че се готви за шоу, малката, в центъра на което ще си ти! – Прекрасно. Просто прекрасно.
И все пак Роуз не можеше да не се възхити на маниерите на Лилия Лори. Беше толкова елегантна в изказа си и толкова обиграна в боравенето с думите. Под всяка дума прозираше сарказъм, а всяко изречение криеше послание. Това не беше присъщо за бойците в Академията. Тук беше достатъчно да можеш да надвиваш врага.Най-често физическата сила беше достатъчна. Но не и при Лилия. Може би точно с интелекта си тя превъзхождаше всички. Роуз вече знаеше, че не се страхува от тази жена, но сега започваше да й се доверява. Можеше лесно да свикне с това, че жената е Лори. По всичко личеше, че тя е достойна за тази фамилия. Дори и да не беше пряк наследник на Аликзандър Лори старши, не беше чудно, че неговият внук я е избрал за жена. Роуз въздъхна.
- Какви са ти плановете за мен? – Лилия се усмихна.
- Добър въпрос. Ти имаш ли предложения?
- Ще ми се нищо от това да не се беше случвало.
- Формулирай „това”.
- Ами нали разбираш. Всичко от последните месеци. Това, че научих кои са родителите ми не е най-страшното. Но всичката тази известност, постоянното преклонение прд теб, твоите планове... знам, че няма да ме оставите на мира. А аз само това искам. Да не привличам излишно внимание. – Лилия я изгледа скептични, Роуз продължи нервно.
- Да, знам, че звучи като бягство...няма как да не разбера коя съм. Рано или късно...
- ... по един или друг начин. – Лилия се усмихваше.
- Какво? – Нещо убягна на Роуз. По начина, по който Лилия изрече последните думи...
- Добре приемаш новостите. – Това пък какво общо имаше със страховете й.
- Не бих казала. – Промърмори Роуз.
- Смело момиче си.
- И това не бих казала. – Лилия не коментира, но продължи да я гледа изучаващо. Роуз започна да се изнервя. Не можеше да разчете изражението на Лилия. Нищо. Никакви емоции. Колко добре се владееше тази жена. Накрая Роуз не издържа.
- Може ли да помоля за нещо?
- Слушам те.
- Сега, когато знам коя съм. Може ли никой друг да не разбира?
- Искаш да останеш в сянка?
- Моля те! Искам да остана в сянка. – жената се промени за секунди. От изражението й изчезна всяка следа от насмешка и благосклонност. Стана сериозна. Обмисляше нещо. На Роуз това не й хареса. Лилия се изправи изведнъж, светкавично. Роуз се стресна.
- Така! – Лилия въздъхна. – Не мога да ти обещая подобно нещо.
- Защо – просъска Роуз, все още недоумяваща. Та това беше съвсем безобидна молба. Лилия продължи.
- Ти не разбираш колко е голям проблема, Роуз. Сега, когато съм тук нищо няма да остане същото.
- До сега сте успявали да криете истината от мен и другите...
- ... Да, защото сме професионалисти. Нещо, което ти не си.
- Какво?
- Роуз, ти си на 14 и имаш огромен потенциал.
- Имам, значи.
- И го пропиляваш.
- Не го пропилявам. Добра ученичка съм, питай който искаш.
- Роуз!
- Добра съм.
- Роуз! Аз не бях добра ученичка и станах най-добрия агент на школата. Не се прави на глупава. Нивото ти не е по-добро от това, на останалите ти съученици. Освен това, да, говорих с учителите ти. С всеки един поотделно. И знаеш ли какво разбрах? Не проявяваш абсолютно никаква инициативност. Никой не можа да ми каже нещо конкретно за теб, за интересите ти, за пороците ти? Криеш се, Роуз. Добра и изпълнителна си, за да не те закачат. В стремежа си да останеш незабележима, ще продължиш да проявяваш тази непосредственост. Не съм склонна да ти позволя това. Искам да развиеш потенциала си. – Лилия промърмори като на себе си. – Сякаш не ти е достатъчно трудно да се криеш.
Беше права. Роуз цял живот се беше борила с този товар. Като малка бързо се научи, че да връхлиташ на по-големите е не само тъпо, но и много болезнено. Заключи чувството си за справедливост дълбоко в себе си и го замени с мрачност и депресивно настроение. И въпреки всичко, връстницитей усещаха, че е различна и се страхуваха от нея. За това тя започна да страни от тях. На 12 години вече знаеше, че момчетата я забелязват, заради приятните й черти и странната руса коса, и започна да се възползва от това. Почувства се добре, когато започна да излиза с по-големите момчета, те не се страхуваха от нея. И тя се чувстваше почти нормална. Разбра, че въпреки вродения си разум, обичаше опасностите. Това я караше, да се чувства добре. Сега Лилия искаше да промени всичко.
- Няма да се справя с това. Надценяваш ме.
- Може би. Струпа ти се много напоследък и го съзнавам. Но пак ти казвам. За това съм тук и няма да мръдна, докато не си стъпиш здраво на краката.
- А ако не успея? – Лилия се усмихна тайнствено.
- Ще е голяма изненада за мен. – След това, изведнъж, жената поведе Роуз със себе си.
- Ела. Искам да се поразходим. Време е да навестим нощната стража.
Двете се отправиха към градината тихо. Минаха през голямат алея на входа, охраната поздрави Лилия почтително, намигнаха и на Роуз. Да, тя беше сигурна, че за никой вече не е тайна пряката й връзка със собственичката на Академията. Не и за служещите тук. Когато излязоха на пътеката за градината и останаха отново сами, Роуз промърмори.
- Не съм в шок.
- Така ли?
- Не.
- Добре. Поне започна да проявяваш характер. И на въпроса, ако обичаш. Мога ли да ти се доверя?
- За какво?
- Ако ти осигуря анонимност, какво ще ми дадеш ти?
- Мислех си, че ми отказваш.
- Бори се малко, скъпа! Бори се за идеите си.
- Имам ли шанс? Срещу теб? – Лилия се усмихна.
- Ти си ми слабост, не знаеше ли? – Това беше сарказъм, чиста проба сарказъм и Лилия не го криеше.
- Да – отвърна и Роуз – След 14 години.
- Браво, малката. Туше! – Лилия се смееше. – Право в целта, а?
- Какво ще искаш в замяна?
- Тренировки! По-засилено обучение, далеч от уроците и обичайната учебна програма. Ще тренираш сама, с нас. От сутрин до вечер.
- Защо?
- До една година искам да видя в теб боеца, който знам, че си. За да съм сигурна, че можеш да защитиш и себе си, и името, което носиш. И най-вече искам доверие.
- Какво?
- Искам да ти имам доверие, Роуз. И не прави шмекерии. Повярвай ми, ще е огромна загуба на време и последствията ще са изцяло в твой ущърб.
- Това ми е ясно.
- Разбрахме ли се?
- Да.
- Значи ти си Роуз. Аз съм гост на Академията. И има шанс да станем добри приятелки. Скоро.
- Кой ще ме тренира?
- Обмислям го. Не може да е Стокър, колкото и да му се иска. Все пак е директор на Академията, а ти не искаш прекалено внимание. – Лилия говореше вече шеговито – Разбиваш сърцето му в момента, дано си даваш сметка. Водняев също не може да те тренира, трябва да е някой от Академията, обучаваш, за предпочитане, не ти трябва чудовище, като Сергей. Може би Дея.
- Но не и ти.
- Не и аз, не и на този етап.
- Видях ви да тренирате с Водняев преди месец.
- Така ли?
- Да. Бяхте в залата, сами. Беше късно през нощта, биехте се като луди.
- Да – Лилия се засмя. – Имаме този навик. Хареса ли ти?
- Уплаших се.
- Така и трябва. – Роуз погледна крадешком Лилия, тя усети погледа, но не реагира, продължаваше да се усмихва. – Не искам никога да се изправям срещу теб. Прекалено си добра. – И това го казваше момиче, което беше в първи курс и нямаше никакъв военен опит още, даа Лилия триумфираше вътрешно. Роуз все още не го съзнаваше, но беше истински боец. На нея, Лилия отговори.
- Можеш да станеш по-добра от мен.
- Какво? – Роуз я изгледа, все едно беше луда.
- Да, Роуз, можеш. Стига да го поискаш.
- С какво се занимаваше през последните десет години? – А може би трябваше да я вкарат в политиката? Роуз умееше да води разговора в посоката, в която тя искаше. Непринудено, с директни въпроси и съвсем невинен тон... Да, за това момичето имаше безспорен талант. Лилия се включи в играта.
- Рано ти е да узнаеш.
- Сама каза, че ако поискам, мога да науча всичко.
- Именно. Пожелавам ти успех, малката.
- Ясно. – Лилия подиграваше ли й се?
Нямаше време да я нападне със следващия въпрос. Охраната на един от крайните постове ги беше забелязала и вече се приближаваха към тях. Бяха двама мъже, едри и страшни, и определено можеха да убиват. Това бяха членове на най-елитните части на Академията – граничната армия. Роуз не знаеше защо им викат така. Но това, което всички знаеха, бе, че в тези части включваха най-добрите завършили. И не, те не пазеха само стените на Академията. Бяха на ротационен принцип, всеки от тях се включваше в мисии постоянно, за да трупа опит и да не губи форма и след това всеки един от тях отново се връщаше тук да пази Академията. Тренираха заедно помежду си, никога не слизаха в самите спални сгради на Академията, спяха и живееха в множеството вили по границата й. Може би от там идваше и името на отряда. Тези хора бяха обгърнати от тайнственост и определено бяха страшни.
Лилия вече отвръщаше на поздрава им.
- А, ето ги и нашите славни охранители! – Спряха точно пред двете широко усмихнати и поне с две глави по-високи от Роуз.
- Добър вечер, Лилия, водиш ни гостенка?
- Излязохме да подишаме чист въздух. Роуз, това са Питър и Стефан, но ти сигурно ги познаваш. – Не, не ги познаваше и се страхуваше от тях. Тя заклати глава в отрицание.
- Е, махна Лилия с ръка, те обаче те познават добре. – Единият от тях, Питър, май беше, се усмихна по-широко.
- Да, птичето порасна бързо.
- Не достатъчно – промърмори Лилия. – как е границата?
- Спокойна.
- Някоя нова клюка? – Стефан се усмихна също.
- Утре ще изписват Оливър. Смятаме да го вземем в хижата за седмица, докато се възстанови.
- Каква чест за мъжа. Да потренира с вас.
- Ами май има нужда от това. Не можем да допуснем треньор на нашата Академия да бъде побеждаван от едно дете. – На Роуз й се искаше да потъне в земята от срам. Защо трябваше да споменават Оливър? Сякаш не беше достатъчно, че си бе изтървала нервите. Ами вече и Лилия знаеше за това. Разбира се, че щеше да знае. Сама й бе казала, че знае всичко за нея.
- Кога ще го изписват?
- На обяд.
- Добре, преди обяд ще отида да го видя. Роуз ще дойде с мен.
- Не, моля ти се. Оливър ще ме убие.
- И защо така?
- Защото го нападнах. – Роуз изпадаше в паника, а Лилия се смееше.
- Трябва да се научиш да носиш отговорност за действията си. И преди всичко, да се изправяш смело пред врага си.
- Да, разбира се. – Роуз посърна, но не посмя да възрази. Седна до компанията и се заслуша в приказките им. Беше й приятно. Даде си сметка, че откакто е тук, Лилия често обикаляше постовете. Тук я посрещаха не само като равен, а и като техен водач. Как беше възможно това? Тези войни неподлежащи на никакъв контрол, бяха готови да слушат нея. Една жена? След десет години? Роуз си отбеляза тайно, за пореден път, че никога, никога не трябва да я дразни!