автор: tvoiapoznata

За втори път днес Роуз изпадаше в шок. Не можеше да мръдне, а й се искаше. Искаше да избяга от Академията, от тази жена. Тази луда и жестока жена!
- Как? – не, не можеше да говори. Но жената можеше...
- Какво как? Бяхме женени десет години, а заедно бяхме цял живот. Толкова трудно ли ти е да приемеш това, че Алек е имал дете?
- Аз...
- Какво? – Лилия гледаше момичето любопитно - Трудно ти е да говориш? Ще ти е за първи път, скъпа. От това, което чувам за теб, ти си жив диктатор на човешката психика. Играеш си с нея и не си свикнала друг да си играе с тоята.
- Аз! – На Роуз й се плачеше. Искаше да потъне в земята. Беше уплашена. А не знаеше от какво. А тази луда жена нямаше милост. Никаква. Усети, че очите й са мокри. Плачеше, без да знае, че плаче. Плачеше тихо и кротко. Пое си дъх и попита.
- Защо не са ми казали, че майка ми е жива?
- От съображения за сигурност.
- А защо сега ми казваш коя си?
- Пак от съображения за сигурност.
- А, аз какво се очаква да направя?
- Оцелявай скъпа! Това ще очакват всички около теб, през целия ти живот. – Роуз зяпна Лилия объркано. Наложи си да диша и издиша бавно и дълбоко. Някъде в учебниците беше чела, че така може да се успокои. Лилия продължаваше да чака търпеливо. Роуз накрая проплака.
- Какво съм направила? – Лилия се усмихна и прегърна сломеното момиче до себе си, като продължаваше да гледа портрета на Алек.
- Побърка възпитателите си. Това направи!
Лилия не пожела да говори повече с Роуз. Прати я бързо в спалните помещения. Роуз не посмя да се противи. Беше сравнително рано. Нямаше още десет вечерта, но момичето се чувстваше съсипано. Имаше нужда от сън, но не можеше да затвори очи. Легна внимателно на леглото си, с дрехите, сякаш можеше да се разпадне всеки момент. Загледа се в тавана. Пожелаваше си хиляди пъти това да се окажеше сън. И усещаше с цялата си същност, че не е.
След време на вратата се почука. Влезе Дея. Въпреки безмерната й строгост, която беше запазена нейна мярка, сега гледаше Роуз разтревожено. Роуз подскочи, като ужилена. Беше бледа и нещастна. Странно, но имаше нужда от познато лице, за да не се побърка и Дея беше това познато лице. Дея беше тук, в школата, откакто Роуз се помнеше. Сега старата учителка й подаде някакво хапче и изчака Роуз да го изпие.
- Успокоително. – Поясни Дея. Роуз успя само да кимне с глава.
- Решихме да направим изключение. Тази седмица в стаята ще ти прави компания Майк. Помислих си, че ще имаш нужда от най-добрия си приятел. – Дея повдигна брадичката на Роуз и я погледна сериозно в очите. – За да можеш да се справиш по-бързо с многото информация. – Роуз хвърли нещастен поглед на Дея и попита.
- Тя до кога ще остане тук? – Дея се усмихна.
- Това е домът й, Роуз. Лилия не смята да отива никъде.
Следващите дни за Роуз бяха като агония. Часовете се влачеха безмилостно бавно. Роуз не можеше да спи, плачеше тихо и то само когато се унасяше в лека дрямка. Майк беше плътно до нея. Без да й говори, без да я пита за нищо...беше по-уплашен от нея. Не беше виждал приятелката си толкова отчаяна.
Въпреки всичко на Роуз й трябваше не повече от денонощие за да си стъпи привидно на крака и да излезе от стаята. Повлече твърдо и Майк със себе си. Все още беше бледа и мълчалива. Отново се затвори за околните. Но мрачната й слава така или иначе държеше повечето деца на страна. Официалната версия за състоянието й беше, че е била болна. Тя наистина имаше вид на такава. Продължи с учебните занятия и тренировките, сякаш нищо не се беше случило. Следеше внимателно реакциите на Дея, Стокър, Водняев, мярна дори Марк Бентън и Лилия веднъж-два пъти от далече. Нищо! Никой по никакъв начин не си беше променил отношението към нея. Разбира се, те знаеха коя е цял живот! Защо да се променят сега? Изобщо не беше честно. Роуз беше отчаяна. Чувстваше се като в капан. Дея беше затегнала контрола около Роуз дискретно, но момичето се изнерви и от това. Майк още спеше в стаята й без да зададе и един въпрос. Той беше най-прекрасния тактичен приятел, който можеше да има на този свят. Роуз знаеше, че Лилия я наблюдава. Знаеше, че скоро ще я потърси. И това я ужасяваше. Роуз се страхуваше искрено от тази жена.
Момичето знаеше как най-добре да си стъпи на краката. Спря да тормози учители и ученици, наблегна на изтощителните тренировки и се надяваше скоро отново да може да спи. Днес беше събота. Нямаха часове, нямаше много ученици в залата. Всъщност беше почти празна, дори. Роуз тренираше вече от няколко часа. Партнираше й едно момче от втори курс. Треньорът им ги наблюдаваше отстрани и рядко се намесваше. Лилия се спусна плавно до него и също се загледа в тренировката.
- От колко време се бият?
- Има, няма два часа.
- Без да спират?
- Четвърти рунд е. Равностойни са и доста инатливи.
- Кой води?
- Роуз.
- Може би й трябва по-сериозно предизвикателство. – Лилия вече се обръщаше, докато изричаше последните думи. Беше усетила Андрю да се приближава, и коментарът й беше предназначен за него. Андрю й отговори навъсено.
- Остави момичето на мира. Има право да се порадва на малко победи. Скоро няма да има такъв шанс.
- Андрю, обещах ти да не тормозя момичето. –Промърмори Лилия в своя защита. Андрю не коментира. Продължи да гледа мълчаливо двубоя.
- Как реагира малката на новината? – Андрю продължи да гледа напред.
- Никак. Нали виждаш?
- Спи ли?
- Не, но яде, учи, говори със съучениците и учителите. Като роботче е. И ти гарантирам, че няма да си промени държанието.
- И не е споменала на никого, че е Лори?
- Не!
- Симпатяга. – Лилия се подсмихна весело.
- Радвам се, че ти е забавно. За това ти говорех. Това момиче ще се съсипе. Сега ще изгради стена около себе си и няма да ни допусне. Повярвай ми!
- Защитна стена, Андрю. Необходимо е! Така ще се предпази от шока и от унищожителните емоции. – Андрю я изгледа нацупено.
- Сякаш не може по друг начин да се отърве от унищожителните емоции. Като майка си, например.
- Като майка си, така ли?
- Да! Ти ми беше много по-ясна. Отърваваше се от стреса, като пребиваше някого. – И тримата следяха още двубоя, и хванаха точно момента, в който Роуз повали противника си с премерено и силно кроше. Момчето се строполи на тепиха, тя седна до него изтощена и се загледа упорито в земята. Лилия се обърна към Андрю.
- Повярвай ми, тя използва същите похвати като нас. Просто е по-търпелива.
- Търпелива казваш! Прави го от инат. Непроницаема е като стена. – Лилия се усмихна.
- Да, познато ми е. Няма как да не го призная на Алек. – За момент погледът й потъна в нищото и това не убягна от вниманието на Андрю. Но тази слабост се появи само за миг. В следващия Лилия вече го тупаше бодро по рамото.
- Сега единственото, което искам е да я следите да не направи някоя глупост. Склонна е да действа подмолно. Виждам го. И й дай време. Скоро сама ще ме потърси. Повярвай ми, любопитството вече я яде.
- Добре. – Андрю се съгласи с нея. Лилия ги остави и си излезе от салона. Роуз я последва с поглед начумерено, но продължи да си седи на тепиха. Андрю се задържа да поговори с треньора й.
Роуз излезе от салона привечер, но не се отправи към столовата, както обикновено. Тръгна към библиотеката.Знаеше, че там няма да има никой по това време и искаше да се усамоти. Упъти се директно към архивите на Академията. Достъпът до това място винаги е бил свободен, но учениците като всички обикновени деца, рядко се занимахваха с неща, които не им бяха в задължителната учебна програма. През повечето време Роуз не беше по-различна от тях, но днес тя имаше цел. Трябваше й малко време да се добере до материалите за Алек и Лилия. Те не бяха много. Хвана албумите и досиетата на двамата, и се настани на земята до една етажерка. Заразглежда снимките една по една, за пореден път. Беше ги разглеждала много пъти, знаеше ги почти на изуст, но сега осъзна, че ги вижда по различен начин. Изкара снимките от сватбата. Загледа се в младото момиче с прекрасна бяла рокля и весели очи. Тази жена днес не можеше да е същото момиче. Разликата беше огромна. Лилия на снимката се смееше, беше лъчезарна и прекрасна, като фея. Сигурно е била на не повече от двайсет. Да, пишеше го в сватбения им акт. Алек до нея се смееше също. Беше я прихванал за кръста и почти я беше вдигнал във въздуха. Алек!
Роуз почти се разплака като го погледна на снимката. Това беше нейният баща. Същите руси кичури, начупени и неприлично дълги, същите големи виолетови очи. Двамата младоженци бяха като ин и ян. Колкото Алек беше рус със тъмна, почти мургава кожа, толкова бяла беше Лилия. Лицето й беше почти порцеланово на фона на дългата и чисто черна гъста коса и острите черни очи. Бяха прекрасни, и двамата бяха прекрасни. Около тях имаше много хора, едва сега Роуз започна да разучава и другите на снимката. Остана много учудена, когато разпозна Стокър и Водняев, бяха се подредили до булката и я гледаха весело. Роуз се усмихна без да иска. Тези хора изглеждаха толкова щастливи, безгрижни, като току що завършили гимназисти. Алек изглеждаше сякаш владее света. ‘Сигурно му е било трудно да я излъже’ Роуз се засмя на тази мисъл. Сякаш имаше нужда Алек да лъже някоя жена да го обича. Беше красив като Ангел. Да, Ангел на смъртта. Без съмнение. Роуз въздъхна раздразнено. Лилия беше толкова права. Косата й, големите виолетови очи, та тя приличаше до сущ на Аликзандър Лори младши. Единствено порцелановата й кожа бе взела от майка си. Но всичко друго...да, физически тя приличаше на баща си, но бе далеч от неговия интелект. А характера? На кой от двамата приличаше? Приличаше ли изобщо на някой? Дали те са си приличали? Дали са се допълвали? Дали са се обичали до полуда? Да, обичали са се! Разказваха се легенди за тяхната любов. Помнеше как на купоните се разнасяше, че Алек е обичал толкова жена си, че не я пускал на мисии. А когато той умрял, тя се побъркала, изпотрепала убийците му до един, и след това изчезнала в дън земя. Дали Лилия не мразеше Роуз, дали не виждаше в нея отдавна изгубената си любов?
Роуз се разстрои от тази мисъл повече, отколкото очакваше. Беше свикнала да е аутсйдер, да е отхвърлена и хората инстинктивно да се страхуват от нея, дори и учителите й. Но майка й да я отхвърли? Да я намрази, само защото приличаше на Алек? Защо тогава се върна в Академията? Защо трябваше да разбива живота й? Това не беше бреме, с което едно дете можеше да се справи, а Роуз беше още дете... Роуз се остави на самосъжалението само още миг. След това тръсна ядно глава. Единственото добро нещо, което бе научила за 14 години в Академията, бе, че не може да разчита на никого, освен на себе си. Сама щеше да се справи с проблемите си, както винаги! Прелисти по-набързо останалите снимки. Там беше запечатано завършването на випуска на Лилия. Тя не беше на снимките и Роуз знаеше защо. Беше излязла две години преди собствените си съученици. Защото Алек е бил личният й треньор и я е подготвил много преди другите. Продължи да рови из досиетата. Да, пишеше за мисиите и на двамата. Роуз намери точната дата на включването на Лилия в ръководството на Академията. Роуз се зачете внимателно. Било е малко преди сватбата. Да. Лилия почти не е практикувала извън Академията. През по-голямата част от живота си именно Лилия е била директор на Академията, а не нейния собственик – Алек Лори. Тя е поела директорското място буквално след смъртта на стария директор Иванов, и след множеството размирици, включително и дългата обсада на Академията. И е заемала този пост до смъртта на Алек, след която изчезва, като отстъпва Академията на Андрю Стокър.
Внезапно някой привлече внимането й. Беше Майк, с огромен сандвич в едната ръка. Подаде й го, мърморейки.
- Честно, Роуз. Не съм ти бавачка. Не можеш да забравяш да ядеш. От това живееш някак си. – Роуз пое сандвича и се изрепчи.
- Не съм те карала да ме пазиш. Мога и сама да се грижа за себе си.
- И го казва човекът, който забравя да яде.
- Просто не бях гладна.
- Забравяш, погълната си от нещо.
- Добре – Сопна се Роуз – Забравям. – И кимна многозначително към нарупаните бумаги.- Имах си работа.
- А, ясно! Което доказва моята теза.
- Майк? – Роуз смени темата светкавично.
- Кажи Роуз.
- Мислиш ли, че съм красива? – Майк я изгледа тъпо и едва не падна от стола, на който си седеше.
- Що за въпрос? – Роуз повтори въпроса си по-бавно.
- Мислиш ли, че съм красива, чисто физически?
- Да, Роуз, мисля, че си красива.
- А лош човек ли съм?
- По дяволите, Роуз, какви те прихващат? – Майк скочи като опарен. Беше изключително възмутен от странните й въпроси. – Какво ти става днес?
- Нищо. – Роуз помръкна и продължи да си яде сандвича. След време Майк промърмори примирено.
- Роуз, ти не си лош човек, много си добра, дори!