От бавното ми раждане на припек
до тъмните усои има само
една надежда сляпа и безлика
и няколко убождания с вяра.
Стъблата на живота лесно цъфват,
по нежния им цвят роси небето,
което храни плевелите също,
увили се ехидно по нозете ми.
Измислям си хартиени герои
и лодки към митични континенти,
но рядко всъщност мислите са мои,
по-често са измамни етикети.
Мъглата е от малкото утехи -
неясна като всеки краен смисъл,
по тялото прилепва като дреха,
в съзнанието притъпява липси.
Откривам само хладни основания
защо да се държа сега човечно.
Отиват ми небесни одеяния,
поръбени с амбиции за вечност,
но някак във душата ми е кухо -
играчка механична тихо спряла,
и в синкавия свят отеква глухо
отсъствие привидно на създател.
Поспирам на заглъхнала пътека.
Във клоните над мене чудно пеят
красиви имитации на нежност,
творения на синтетични феи...
На фона им безстрастно се синее
лъчиста бездна с ръбове изтрити.
От вечното издигане към нея,
напукват се крилата на мечтите.