автор: Perpetuum

Още една Интернетна история..
Тя се казваше Andy. Запознах се с нея по Интернета преди няколко години, на един сайт за табла, а Анди беше наистина добра на тази игра. Че как иначе, щом всеки ден висеше и `хвърляше` зарчетата с часове там. Играеше по всяко време на деня, дори вечер, по-рядко и нощем.Понякога изчезваше нанякъде за час-два, после пак се появяваше да поиграе, преди да се умъгли отново из лондонската мъгла, понеже тя беше лондончанка. Аз играех с нея от време на време, резултата беше обикновено на равно, а покрай това вървеше и чата ни. Най-често аз поемах разговора, бих казал че тя беше не студена, но хладна като типична англичанка, без да и пречи обаче и тя самата да поддържа темата. Намираше ме остроумен и забавен, каза ми го неколкократно, усещах и от разстояние как се превиваше от смях на шегите ми. Един ден я нарекох Handy Andy, което в превод означава сръчната в ръцете (управна) Анди. А аз го казах в смисъл на Анди, която ти е под ръка. Но най-смешното е, че така се нарича една известна марка за почистване, нещо като белина. От тази рима и асоциация тя изпадна в еурофобия и си самопризна че досега никой не се е сещал за такъв неин прякор, което си е похвалство- явно и моят английски бе с писателски наклонности като мен самия. Разговорите ни стигаха до тук, никой от двама ни не прекоси границата към по-интимното. Беше споменавала само, че води двете си деца на училище, предполагам че не работеше или вършеше някаква работа от къщи. Очевидно и оставаха свободни часове, които тя всеотдайно отдаваше на таблата по Интернета- партньори не липсваха никога, един сред тях и мойта скромна личност. Дали за нея бях и нещо повече от обикновен партньор, виртуален компаньон например? Вероятно да! Но взаимната ни сдържаност продължаваше, нито единия не си позволи разговора да тръгне към най-честата тема между един мъж и една жена. Времето от две-три години мина така. Но после настъпи някаква промяна, непонятна за мен. Някаква неизвестност. Отначало аз дори не я и забелязах, понеже в първите дни не ми направи впечатление. Но след седмица, две или три, вече го усетих. Анди я нямаше. Предположих че е на почивка, или пък много заета; може и да и е поoмръзнало вечно да следи шанса си с тези проклети зарчета, знам ли... Но откакто реализирах липсата й, следях всеки ден дали ще се появи отново на хоризонта. Минаваха месеците, за да ми стане пределно ясно, че тя е изчезнала от нета безвъзвратно. Не `светеше` никога и на Месенджера ми, на него си бяхме разменили координатите, знак че не сме били напълно безразлични един към друг. Дали сте изпитвали подобно усещане- че онзи или онази са изчезнали не временно, а просто завинаги? Горчиво и тъжно усещане... Почнах да съжалявам че не съм я питал достатъчно за нещата от нейния живот, наистина я знаех бегло. Не бяхме си разменяли и снимки, както обикновено става при подобни виртуални връзки, но не знаех дали трябва да съжалявам или не. Понеже си мислех, че ако не е била хубава това неминуемо щеше да промени моето държание към още по-сдържано, колкото и да претендираме че външността видите ли нямала никакво значение. А ако е била някоя красавица, тогава нейната липса щеше да бъде дори по-мъчителна за мен. Оставих и съобщение- без отговор. Разбрах че краят е дошъл отдавна. Но най-много ме безпокои неизвестността- какво ли се е случило с нея? Сменила си е заниманията изцяло, преместила се е другаде, може пък и да се е развела, ако изобщо е била омъжена майка, разбира се. Странно... Какви ли не възможни варианти ми минаха през ума. И още, питам се понякога- ако внезапно тя се появи, което никога, никога няма да стане, и се появи само за един единствен и последен път, какво ли ще я попитам и какво ли ще й кажа. Не говоря за стандартните въпроси от рода къде си, какво прави и какво правиш, какво се беше случило с теб. Говоря за другото, за онова което не съм и споменавал или намеквал, понеже или е нямало нищо друго, или... Или е имало, но на времето съм го оставял за утре, до следващия чат. В живота ни често го правиме, с вярата си че винаги ще има после, ще има нова възможност, нов шанс, но един ден се оказва че сме бъркали жестоко. Интересно ми е и тя какво би ми казала, дали има нещо спотаено за да бъде споделено... Какво ли ще си кажем и промениме двамата, Анди, стига да ни се даде да продължим? При едно необходимо, без да е достатъчно условие обаче- ако и ти си сред нас, все още живите... Ще ми се да мисля, че не се е случило най-лошото и непоправимо, и че там някъде Анди живее и си е О’кей. Дори вярвам убедено, че има моменти, когато тя си спомня за мен с лека тъга... Навярно в същия този момент, както и аз за нея...


(Всяка прилика с действителни лица е напълно случайна, плод на авторското въображение)