автор: atom

Съвсем наскоро Пламен Сивов издаде своята първа стихосбирка – „Държавата на другия живот”. Все още не е преминало и премиерно представяне на книгата, но аз бях от най-нетърпеливите посрещачи.
Както напоследък си мисля, съществуват поне няколко различни поетически възприятия, но само съвместването им може да прибави второ и трето измерение, за да се получи в резултат поетична форма. Съвременната литература усърдно и методично ме опровергава, ала тя използва понятието „поезия” повече като етикет, докато аз не бих дръзнал да направя това. Почти всички произведения, създавани понастоящем, пък и когато и да е било, боравят с по едно поетическо възприятие и е значимо събитие, ако случайно се намерят елементи от второ такова. Изцяло контрастни на тази рехава мрежа от тънки поетични влакна са стихо-сътворенията на Пламен Сивов, които се проявяват с необичайна поетическа плътност. И напълно съзнателно ги нарекох стихо-сътворения, както поради тяхната одушевеност, така и поради факта, че този автор не е ваятел на изкуство, а наблюдател, съучастник и проводник на естествената художественост на самия живот.
Допускам възможността и точно този живот да е наречен от Пламен „Другия живот” в заглавието на книгата му, поради нашата цялостна невъзприемчивост и затвореността ни в личните субективни пространства, в които успява да се просмуче твърде малко от него. Това е заглавие и на едно от стихотворенията, в което държавата на другия живот е свързана с представата за едни небесни селения на блаженството, но както казват големите християнски мистици – няма да отидеш на небето след смъртта си, ако приживе не си имал нищо общо с него.
В много голяма степен всеки поет е психолог и не би могъл да не бъде. Не можеш да нарисуваш стихотворение без да познаваш цветовете на поне някои емоционални и ментални пасати и мистрали. Работата е там, че не само в човека протичат психични процеси и не само той влиза във взаимоотношения със себеподобните и средата. Особено ако говорим за поезия. А Пламен Сивов е поет, който усеща („вижда” е по-правилна дума за мен, но ще внесе объркване в доста читатели) психологията на нещата – на предметите, на въздуха, на погледа, на чувството… И макар че той знае някои тайни (а аз издавам тази тайна) за причините и основанията на техните взаимовръзки и взаимоотношения – не ги натрапва никак. Не ги и държи за себе си. Той е свободен от идентификацията с тях и единственото, което прави, е да е открит. Очите на възприемащия могат да се пресягат към онова, което им съответства. И уточнявам, говоря за поезията му, тъй като човека зад нея не познавам добре.
Затова: продължавам. Това е поезията, която в максимална степен се доближава до невъзможното – да съдържа в себе си всичко. И въобще не е въпрос на всеобказаност. А е нещо доста по-съдържателно. Когато например аз изказвам едно твърдение, без значение колко правилно е, то отрича всички останали алтернативи. Думите на Пламен, всъщност, сочат вярната посока, но толкова меко, че само читателят може да реши как и доколко да нагази. Препятствия няма и спокойно може да се види дъното, но ако за някого това е прекалено, преминаващите съцветия от рибни пасажи също се открояват ясно. И това е естетика, в която няма нарочност, демонстрация, маниер…
Тук дори формата на стихотворенията обезсмисля опита за класификация, тъй като в класическите очертания свободата не е ограничена по никакъв начин, а привидно волните подредби създават такава смислова атмосфера, в която живее и традицията – не като ритуална форма, а като корен, опит, познание.
Това е поезия, която много отдавна исках да чета и безуспешно търсих из рафтове и страници. И определено не е за всеки. Тъкмо мислих да изброявам за кого не е, но се улових, че ставам прекалено осъдителен. Затова мога да опитам да кажа за кого е – за онзи, който вижда по-дълбоко; за онзи, който чувства по-високо; за онзи, който мисли по-широко. Винаги съм смятал, че поезията трябва да е точно това и не да затваря в себе си психични форми, а така да изкривява пространството, че всичките му пластове да стават видими. Разбира се, такава поезия изисква от читателите си съзнателност. Същото се отнася обаче и за самото ни присъствие на този свят, а ние не се впечатляваме особено. Аз пък съм от хората, които не се впечатляват от нищо, общо взето. Но ето, че сега поисках да споделя тези си впечатления, тъй като за някои от нас поезията е нещо важно. Важно – защото може да даде много. Тя е това, което прави от точката сфера. Тази обемност със сигурност присъства в поезията на Пламен Сивов.
И в никакъв случай няма да посочвам подчертаващи аргументите ми откъси, понеже вече казах – това е поезия, а не обиталище на епизодични поетични примери.
Допускам, че едно произведение, или сборник с произведения, винаги може да бъде по-добро. Не поради недостатъчност, а поради факта, че на този свят не съществува завършеност. По отношение на реакцията ми към книгата на Пламен Сивов „Държавата на другия живот” аз нямам точна дума. Даже е по-вярно да кажа, че нямам реакция, защото тя си дойде на мястото в мен. Не ми създаде размътване, след утаяването на което всичко ще е същото. По-скоро ми показа едно безбрежие, което аз винаги съм познавал вътре, но рядко съм виждал пред себе си. И това е само дебютната поетична книга на автора. Дълго ще я пия, но се надявам и на още.
Накрая съм длъжен да завърша и с това уяснение. Обикновено споделянето на мнение по отношение на нещо те поставя в авторитетна позиция спрямо него. Оценяването трудно би могло да се отграничи от надменността във владеенето на някакви критерии. Но моето общение с поезията на Пламен ще е продължително, понеже знам, че там имам още много гори за преброждане и хълмове за катерене. Разходка, която горещо препоръчвам и на вас.