автор: Albatros

... къде са ти прекрасните поляни
и туфите със мащерка и мак,
надиплените в Нищото фустани,
парфюмчето ти – афродизиак,
къде са ти момичешките плитки
и писъчето светло: – Ах, недей! –
и аз – мъжът, кален във тежки битки,
да чезна – пламък, в твоя благ елей,
къде са сребърните ти пантофки
и шлейфът ти в надиплено екрю,
летят си дните – бързи, смели, ловки,
и Времето говори с нас на „You”,
добри, неразбираеми, антични –
сме пришълци от други векове,
и – уж, светът създаден бе за птички,
а се превърна в свят за зверове,
и няма го момичето, което
ухаеше в нощта на див пелин,
а аз без теб съм старчето проклето,
изгубило се в погледа ти син,
сега те гледам, изпламтял във огън,
не съм и в подходящия дрескод...

Здравей, невероятнице, и сбогом! –
до някой следващ, по-добър живот.