автор: FluBalu

Небето – сиво. Дъжд като откоси.
И гръм разкъсващ сляпа тишина.
Навярно като истина е просто,
светът, че се разпада от вина.

Но някъде, на капчица в пороя,
жена и мъж, забравили реда,
се сгушват в приютилата ги пролет
и нежно се отдават на страстта.

Разпада се на атоми вината
и става по-невинно от любов
това, което връща се оттатък,
изплакано от земното кълбо.

Олеква като щастие небето,
събудено в ликуващи очи.
Когато се обичаме е светло
и всъщност в синевата си личи.

Цвета Иванова