автор: zika

Чувах я при всяко идване. Звънливият й глас се носеше надалече.
- Защо, Господи? A…! Прости им, Господи! О ... ох!
Говореха, че се е побъркала, след като загубила близките си при
пожар.
Обясняваха ми коя е, но отдавна не живея тук и не се сещах. Селото
е малко и всички се познаваме, даже сме роднини, по една или друга линия,
ама на, паметта ми изневерява. Била ми връстница, като деца заедно сме
играли. Казваха, че е висока, все още хубава жена и някога преподавала в
университет. Така и не я срещнах. За мен беше само глас, който се молеше
за мъртвите. Започнах да я възприемам като нещо принадлежащо на гробището.
То и аз се появявах от Задушница на Задушница. Наговарях се с някоя братовчедка да дойдем заедно, за да не съм сама, че в селото живи от близките ни почти не останаха.
Утре е Архангелова Задушница. Тази година се пада на 3-ти ноември, събота. Студен и ветровит започна месецът. Миришеше на зима. Пристигнах в петък, за да почистя и да подготвя нещата за помена. Донесох си всичко – вино, питка, бонбони и ябълки. Житото поръчах на една комшийка.
Остана само довечера да взема свещи от черквата и да дам поменика за
тайната литургия.
Гробището е току до селото. Прилича на парк – големи дървета, широки пътеки, пейки. Грижат се живите за своите мъртви. Нова ограда е издигната и всичко е почистено за Голямата Задушница – Мъжката.
Докато пооправя моите гробове се смрачи. Огледах се. Не се мяркаше никой. И лудата не се чуваше. Разбързах се. Изхвърлих боклука. Измих ръцете си на чешмата до входа. И тогава нещо ме сграбчи отзад за шията. Задърпах се, но стана по-лошо – натискът се засили. Сигурно е Тя!
Не знаех какво да правя! Вятърът хвърляше листа и клони. Мъчеше да
съблече палтото ми.
- Пусни ме! – казах аз. – Да поговорим! Какво искаш? Мога да ти помогна!
Мълчеше и дишаше във врата ми. Отново опитах да се отскубна.
Не успях. Страхът ме завладя. Изплашена и онемяла затворих очи. И тогава чух:
- Огън! Децатааа...!
Видях я да тича към горяща къща и да гаси пожара с голи ръце.
Подпалиха се дрехите и косата й. Дръпнах я, за да не скочи. Започнах с
палтото си да удрям пламъците по нея... Видението беше толкова реално,
че започнах да кашлям от дима. Къщата се срина и навсякъде се разхвърчаха парещи искри. Усетих, че пропадам...
Съвзех се на разсъмване, но не смеех да помръдна. Вече не ме държеше, но усещах, че беше там, зад мен.
Започнаха да идват хора. Дочувах разговори, смях на деца, стъпки...Вятърът беше стихнал и времето омекнало.
Отворих очи. Срещу мен стоеше момиченце на десетина години и ме гледаше. Очите ни се срещнаха и то побягна викайки:
- Мамо, тя ме погледна!
- Кой? – попита майката.
- Тя!
- Сигурно е гладна! Ела!
Хвана детето за ръка и се върнаха при нас. Подаде торбичка с питка и жито.
- За Бог да прости!
Торбичката падна на земята.
- Вземи, за теб е!
На мен ли говореше? Гледах неразбиращо. Събраха се хора около нас. Една възрастна жена каза:
- Я, тя е с отворени очи и не вика.
Наведох се и вдигнах торбичката. Обърнах се да я дам на лудата, но нея вече я нямаше. Кога ли си е тръгнала?
- Мария, ела! Премръзнала си – чух познат глас.
Наметнаха ме с шал и ме сложиха да седна. Някой ми наля топъл чай. Усмихнах се. Започнах да различавам лицата около мен. Видях мама. Плачеше.
- Мамо, – казах аз, – вече съм добре! Не плачи!
- Ти ме позна! – прегърна ме мама.
- Разбира се! – казах аз – Извинявай, че снощи не се прибрах. Тя
ме задържа.
- Кой? – попита мама.
- Лудата!
- Вече всичко е наред! – погали ме мама по косата.
- Децата къде са?
Въпросът ми увисна в тишината. Тя започна да звъни в ушите ми. Зави ми се свят. Видях горящата къща и... чух от устата ми да излиза познатия звънлив глас:
- Ох...! Защооо?
Спомних си....
- Помогни ми, Господи!
Хванах ръката на мама и заплаках с горчиви сълзи. Те се стичаха по лицето ми. Ужасът, болката и вината се смесиха с тях и паднаха на земята. Тя ги прие и ме освободи. Огледах се и видях усмихнатите лица на хората. Не бях сама! Поех си дълбоко въздух и казах:
- Мамо, тя си отиде!
Погледнах небето и прошепнах:
- Молитва за нас трябва, Господи!
За нас, живите!