автор: veronikas

... защото
моят смях ще долети
с дъждовните крила на тишината.
Уютно е в дълбоките очи
и в нежната прегръдка на тъгата.
Защото
днес Земята се върти
обратно на стрелките на живота.
Потъват кули – пясъчни мечти,
в окото на самотния часовник.
Защото
и в смъртта си сме сами,
а времето е път към самотата.
И любовта не ни принадлежи –
минава мимоходом през съдбата.
И затова
отглеждам тишини
на зимата по цъфналите устни.
И мога
да се се смея през сълзи
за грешките, които не пропуснах.