Луната на едно листо
небрежно пада –
ту намалява, ту расте,
ту пълнолуние остава…
Под своя дъб, на своя свят
навеки ще се посвети,
обогатявайки пръстта
с несбъднатите си мечти.
Докато падаме нагоре,
във ежедневния си бяг
и искаме да сме щастливи,
без да разбираме това,
рапсодията на живота
звучи натрапчиво познато
и всеки пласт под нас напомня,
че сме за кратко на Земята.