автор: zika

Стаята беше в полумрак. Светеха странни уреди. Освен жуженето и лекото пиукане, дочувах и шептенето на мама и татко. Не разбирах какво говорят, но по ядното жестикулиране се досещах, че пак се карат.
Гледах ги отгоре и ми стана
мъчно. Остарели, побелели, не се знае колко им остава, а се занимават с глупости. Иска ми се да извикам – Защо бе хора? Какво делите?
Огледах тялото си. Лежах със затворени очи. Бях бледа и за-
качена за светещите уреди. Мама ме държеше за едната ръка, татко
за другата, а аз се реех над тях. Сигурно това е сън!
Започнах да разбирам думите.
- Ти си виновен! – каза мама. – Защо не го пусна да мине? С
твоето его ни докара до тук!
- Ако не беше ти, нямаше да се случи – отговори тате.
Не разбирах за какво се обвиняват. Както винаги за всичко.
Цялото ми детство мина в скандали и препирни.
- Тихо! Край! По-добре излез от стаята! – ядоса се мама.
- Излез ти! Да не си по-важна от мен!
Опитах се да им кажа да престанат, но не можех да по-
мръдна. Исках друг сън, сън, в който са щастливи и добри.
Колко време беше минало, не знаех, но отново ги чух:
- Искаш ли да те сменя? – пита тате.
Мама ми масажираше краката. Ръцете й бяха твърди и
силни.
- Не още.
Нещо се беше променило. Усещах го по интонацията им. Из-
веднъж осъзнах – бяха задружни.
- Съжалявам! – каза мама. – Съжалявам за всички лоши мисли,
думи и постъпки!
- Съжалявам ! – каза тате. – Искам да ми простиш!
- Благодаря ти! За нея, най-прекрасната дъщеря! Май не бяхме
добри родители!
- И аз ти благодаря! За всичко! Стараехме се – много.
Сега тате ме масажираше внимателно – все едно, че бях чуп-
лива.

...Деветгодишна съм. Завила съм се през глава и съм си запу-
шила ушите, за да не ги чувам. Крещят си в кухнята:
- Омръзна ми да ме унижаваш! Всяка чужда жена е по-важна за
теб и по-добра. Не искам да живея така! Развод!
- Ти, с твоята ревност ме побъркваш! Добре – развод!

Отново се реех над леглото, в което лежеше тялото ми.
Слънцето светеше и навсякъде мърдаха слънчеви зайчета. Прозор-
ците бяха отворени и пролетта надничаше в лицето ми. Мама и
тате се държаха за ръце и тихо си говореха. Изглеждаха по-млади.
Страхотен ден – ставам на дванадесет години. Има много
гости и подаръци. Получих всичко, за което си мечтаех.
- Как успя да й купиш колелото? – пита мама. Нали изплащаме заем?
- Продадох часовника от дядо.
- Златният!
- Да! Има и за теб подарък – море. Тръгваме след две седмици.
Гушнали са се в кухнята и се целуват. Отивам при тях и ги прегръщам.
Най-хубавият ден!

От съня ме изтръгна гласът на мама:
- Хайде слънчице, ако ме чуваш стисни ми ръката, или трепни с
клепачите.
- Върни се! Рано ти е още! – гласът на тате беше напрегнат.

...Студентка съм – втори курс. Ще ходим на Балкански фестивал.
Пари за път, храна и хотел трябва да си осигурим сами. Нашите
нещо са закъсали, та сигурно няма да отида.
- Глупости! Как няма да ходиш? Сега ще измислим нещо с баща
ти.
Седнали сме в кухнята и умуваме.
- Ще продадем халките си! Без това са ни тесни – реши мама.
Тате се умисли и каза.
- Лоша поличба е!
- Не бъди суеверен. Халките не правят хората щастливи. Като се
пооправим, ще си купим нови. В добри времена се купува, в лоши
се продава.
Разбрах, че се карат за глупости, но когато нещата са сериозни, действат като един човек.

- Нямаме време! – каза мама.
- Да! Двайстият ден е. Хайде детенце – отвори очи! Не се страху-
вай! – тате ме целуна по челото.

Бяха ме прегърнали и се държаха за ръце. Гледах ги от високо и не можех да ги позная. Мама беше млада и късо подстригана
- на сасон, а татко - с черни мустаци и без брада. Имаха такава
снимка. Клекнали са в поле от маргаритки и се смеят. Дочувах ги
как си припомнят весели неща, смееха се на караниците и се обясняваха в любов:
- Обичам те!
- И аз…!
- Благодаря!
- За всичко...!
- Съжалявам!
- Много...!
- Прости ми!
- И ти!

Мама хвана ръката ми и се засмя.
- Помниш ли думите, които й казвахме? – попита тя и продължи:
Мъничка, мъничка моя,
тази ръчичка на кой е?
На кой са краченцата боси,
и всичките твои въпроси?
- На мама!
Татко довърши “моето” стихотворение:
Мъничка моя - голяма.
Днеска си всичко за мама –
слънчице, облаче, цвете,
камък вълшебен в ръцете!
Целунаха ме. И продължиха да си говорят. Слушах как беше
протекъл животът им. Разбрах, че са били добри приятели, че са си
помагали за всичко. Открих хора, които не познавах. Харесах ги.
- Обичаме те! Благодарим ти, че ни избра за родители! – погали
ме по косата мама.
- Време е! Върни се! – целуна ме по ръката тате.

Отворих очи и ги видях надвесени над мен.
- Здравей! Добре дошла!
Любовта им ме заливаше. Чувствах се много уморена, но
щастлива. Затворих за миг очите си. Когато пак погледнах, сестра в
бяло се развика. Зазвъняха аларми. Стаята се изпълни с хора,
всички се вълнуваха, докосваха ме, нагласяваха уредите… и се
усмихваха.

Когато суматохата премина попитах за мама и татко. Исках
да ги извикат. Сигурно са уморени, но трябва да им кажа, че ги оби-
чам.
Вместо тях, дойде възрастна лекарка. Взе ръцете ми в своите
и каза:
– От двадесет дни си в кома. Катастрофата беше тежка. Спа-
сихме само теб.
Не разбирах! Те бяха тук през цялото време. Говориха ми,
масажираха..
- Съжалявам! Трябва да бъдеш силна!
- Не! – изкрещях и потънах в съня.
- Не! – каза мама. – Рано ти е! Имаш да правиш много неща.
Гордея се с теб!
- Не! – каза тате. – Какво ти става? Ние сме тук. Винаги ще сме с
теб. Върни се! Обичаме те!
Отворих очи – сълзите ми се стичаха. Непозната жена
държеше ръцете ми.
- Здравей отново! – усмихна се тя.
- Здравей! - казах аз.