автор: LeoBedrosian

Пристъпвам плах
до масата в зелено,
живота ми подава раздразнено
един очукан зар

- И хвърляй - вика ми
- не чакай ти от мене дар.
И хвърлих на зеленото сукно
с петна от битки
и разлято щастие,
зарът се търкули
без желание,
подскочи вяло два, три пъти
и към дупка в масата
се той запъти.

- Какво очакваш, луд късмет?
попита ме презряла дама
със размазано червило.
- Не, очаквам тоз ръждивия тромпет
да изсвири горно до фалшиво,
да заложа и последния
си лев и да си пръсна мозъка.
След туй не чакам нищо.

Ала съдбата, таз невярна
булка, която няма свян,
навред се чука
със когото срещне
реши тя този път
със мен да съгреши
и ми прости.
Зара, осакатен
подскочи той за път последен
и вместо шест се спря на седем.

От мене чакаше съдбата
да продължа играта,
ала за последно аз избрах
с размазаната дама
да се впусна в грях
и я зарязах.