автор: elsion

Ръката му във звездна ръкавица
разтваря пръсти – падащо ветрило –
към сянката, в която съм се свила,
загубила отдавна вяра в рицари.

Под шлема му среднощен няма поглед.
(Дали нощта е хванала сърцето му?)
Зад тъмния метал на раменете
и тежкия нагръдник ..тлее огън.

По плаща фин играе лунен блясък.
Досяга много ласкаво душата ми.
Понечвам непохватно да избягам.
По навик... И залитам от скалата.

От кривите си стъпки се препъвам,
а мракът изхрущява под нозете ми
във счупена пантофка на принцеса,
от бала си последен незавърнала се...

Пропадам. Но ръката ме улавя,
подхваща ме със длан от звездна свила,
и някаква безплътна древна сила
обратно на скалата ме поставя.

Въздъхва тъжно. После се размива.
(А слязъл бе за мене небето...)
И блъсва студ. От мястото, където
с една звезда сега по-малко има.