Някой литва нагоре
като глас отшумял,
като листче от цвете,
като пух нежен, бял,
като стъпка затихнала,
като спомен живян,
като птица политнала,
като песен и блян.
Някой литва, отнася
сякаш твойта душа.
Само сянка оставя,
мрак, тъга и земя.
Някой тръгва безшумно,
като въздух, небе
и животът безумно
се разделя на две...
Ти изплашен оставаш
сам, наказан за миг,
ненаучен да плаваш,
да замръкваш един.
Тук оставаш пречупен
като сухо дърво,
като камък ненужен,
като болно стъбло.
Във сърцето уцелен
и със глас занемял,
от пороя понесен
недоспал, недоял...
Да задаваш въпроси
без да чакаш ответ.
На плещите да носиш
теглила, грехове...