автор: Mia2442

Сутрин, на спирката на тролея, сме като едно голямо семейство – понеже всяка заран се засичаме почти едни и същи хора, ние се поздравяваме, разменяме реплики за времето, гледаме кой си е сменил шапката и/или грима, кой е по-недоспал от вчера и други такива забавлителности, докато чакаме раздрънкания син тролей да ни погълне в търбуха си. Разбира се, случва се да изслушваме рецептата за пълнени тиквички на някоя свръхпротективна майка, или мнението за снощното тивишоу на някоя хиперактивна дама, или някой брадясал виц, разказан протяжно от дядото със смешното кепе – но какво пък - в семейството си прощаваме разни неща.
Аз не съм от най-ревностните почитатели на това вътре-семейно общуване/ главно защото още спя/, но все пак давам своята дан във вид на кимвания и други безсловесни съгласия за „мамата на градския транспорт”.

Обаче, тази сутрин, бях в готино настроение, тананиках си наум ”Вихри враждебние” и като цяло обичах човечеството. И точно затова, когато една импозантна дама се втурна към мен като самолет на Луфтвафе, аз не успях да отиграя топката успешно:

- Оууу, какъв хубав зелен цвят! - заяви ми тя и аз огледах околните сиви пространства.

- Шалът ви, вашият шал е жесток! – продължи дамата и аз загрях, че тя визира новия ми зелен шал.

- О, да, и аз го харесвам – зелен като очите ми! – усмихнах се аз, като се мъчех да си припомня дали тя е от семейството.

- Но как, какво говорите – вашите очи са сини! – възмутено възкликна дамата, като почти навря физиономията си в моята.

- Госпожо, откакто се гледам в огледалото, моите очи са и винаги са били зелени! – възроптах аз.

- Хм, я си свалете очилата!- нареди ми дамата. Моите очила са диоптрови, но са прозрачни и аз се подчиних, за да й разсея заблудата.

- Ми да, сини са като незабравки! – тържествуващо заяви тя, на което аз вече ядосано реагирах:
- Глупости!

Но дамата вече беше включила реактивния двигател и призова дядото в съседство за арбитър:

- Господине, кажете, какви са очите на тази жена!

- О, чакай да си намеря очилата! – каза дядото и взе да се тутка и да рови по джобовете си.

Хората на спирката взеха да надават ухо и око към нашата препирня и аз вече си представях как си спретваме малък референдум в семейството какъв цвят са очите ми. Знаех, че думата за син цвят се е появила най-късно в еволюцията на човека и силно съжалявах за тази й поява. Разбирам, да беше поне едното ми око синьо, а другото зелено, ама не...
И докато се чудех как ще се спася от върволицата хора, които ми надничат в очите и се упражняват в далтонизъм, тролеят взе, че дойде – голямата синя птица ни погълна в търбуха си. Или, може би, трябва да кажа – зелена?

В тролея извдих огледалце и пак се вгледах – е, по-зелени нямаше как да бъдат, но като пристигнах на работа, едва изчаках почивката и попитах колежката, с която работим от 10/ повтарям от десет години/ бюро срещу бюро:

- Вили, извинявай за тъпия въпрос, но какъв цвят са очите ми? – казах аз и затворих очи.
Вили ме погледна учудено, забави се, а после каза:

- Ами не знам, май са кафяви!

Ако с поглед можеше да се убива, Вили щеше вече да рита с крачета, но в случая бях щедра:

–Добре, ела и виж! – казах аз и пак свалих очилата си.

- Ами кафяви, ама леко синеят! – каза Вили и аз едва не се споминах.

Абе как може толкова далтонисти да се разхождат безнаказано. Но понеже докато дишам – все се надявам –та чакам и третата ни колежка да се върне от отпуска.Ще я подложа и нея на теста, ама ако и тя започне дума със „с”- ами какво да кажа – ще взема да си купя едни сини контакнти лещи, че поне да се възцари мир в семейството. Пък и какво, ако очите са ти зелени, а устата хубава – просто Джеръм Селинджър, нали?;)




*Този текст беше написан специално за конкурса "Очи към себе си" и несъмнено щеше да грабне първа награда / майтап бе, Уили/, но понеже от 2 години конкурсът го няма, го пускам като обикновен текст. Но искрено се надявам, че с възкресението на "Хулите" ще се възроди и конкурса.:) Имам още 2 - по-готини!;)