автор: apostola

Нагазих във житни стърнища,
където е лятото спряло.
Опънало бели платнища,
под слънцето се е завряло.

Под тези платнища самичък
във него аз смело надничам.
И станал съм толкоз добричък,
че в късната есен го сричам.

И там ще тъгувам по него,
когато жълтеят листата.
За радост на моето его
ще спазя реда на нещата.

След есен и зима, и пролет
се връщам във лятна двуколка.
И пак е душата ми в полет,
щом сложа на лятото шнолка.