До страст не ми е
в седмицата, страстна.
Със думите си ръся пестициди
против чужда злоба, насмолена
в гнойни алвеоли със разсейки
в последни корпускули, неразпукани.
Закривам със стерилна маска
извора на чистите ми пориви
и поглъщам дози антибиотици
убиващи ме бавно, ала сигурно
с упование за светло бъдеще
в слънчевите мезонети на стремежите.
В дните неми на безумно съзерцание,
на очистващите сили, на катарзиса
и на свойто неминуемо спасение
от болезнения бой с върбови клонки
та до сладостната трънна болка на венеца.
Лека е гредата, и спасение
от безумие на човешкото падение
и е таз, заслужена отрада
за срамната осанна, за разпъване
и за бягството от злост, човешка.
От болката, за това, че никой не позна
човека в бога и богочовешката
вина. В света и в тъмнината.