автор: LeoBedrosian

Преди дванадесет години тук започна цикълът на цветните ми стихотворения. Ето последното от тях...

Отворих самотен тефтер,
пооръфан от времето
и от неговите
прашни страници
изпадна суха маргаритка.
Спомних си за теб,
и за оная млада пролет,
когато ти ми я откъсна
и ми я нарече.
Спомних си малинения вкус
на устните с
които ти ме
целуна тогава
и прочетох стиховете,
запечатили тая целувка
в сърцето ми.

...

Но мина време,
а времето е най-великия
съдник. То не ни прости,
бележника пролиня,
думите му избледняха,
а страниците пожълтяха.
Маргаритката изсъхна,
а с нея изсъхнаха и чувствата ни.
Загубихме се по
прашните улици на живота
и не се обърнахме
за да видим другия
къде е.

...

И днес,
в залеза на деня и
края на дните,
когато отворих тоя забравен тефтер
със странно звучащите думи
и изсъхнало цвете
една малка сълза се просмука
от сухите ми очи
и попи в ненужната страница.
Последното ми чувство
се откъсна от душата ми
и тя самотна
пое към нищото
на безсмисления ми живот.