автор: bbobbibgbs70

Даже и в очите не ме поглеждаш
Дъждът е самотен, само мой...
Криеш красивите си зеници
с отработен непукизъм.
Попитах те – имам ли шанс
да се върна при теб ?
С мълчание ми отговори – не
и продължи да гледаш към небето
под бурните светкавици
на тъмнината моя.
Виновен съм ! Извиках
гръмотевично, а бях
зарган захапал куката
и паднал във ръцете ти.
Преди това, попита ли ?
Запита ли със мен какво ли става...
Със тази болка във гърдите,
сърцебиене... Добре, сгреших
поръчал съм си болката.
Но аз се промених.
Обелвам слънцето
във портокалов сок,
добавям и звезди в кафето
утринно, луната е лимоненият
резен във стакана
на остарялата ми вече обич,
прокудена от вятъра на
майчината ти загриженост.

Добре ! Отивам си...

Като мъглата се прибирам
във душата си тъй хладно пещерна,
оставил там до слънцето послание:
Където и да си – обичам те !
И винаги ще бъда във гърдите ти.
Ще дишам твоя въздух пак невидимо
и във очите ти ще паля
скучното ни ежедневие.
За да заспя до твоята усмивка
в миг от мен избягала,
но във душата ми взривила
се завинаги...
И както здравецът с водата
се възражда, ти пий от мойта
сила и обичай ме,
макар да ме отбягваш
и да казваш ми, че
вече няма връщане и минало.

И нека е така !

В скръбта си моля те,
дори да ме боли – до гняв
със залеза, да те обича
този, който вземащ в себе си
със мойта обич –
слънчево – божествена.
Камбанка окачена на врата на вятъра,
ще бъда аз невидима за тебе винаги...

Боян СТАНИЛОВ
2016