автор: AnSlav

Чукаше се! Силно и настойчиво. Отне ми време, за да разбера, че звукът идва от входната врата. Трябваше да стана, защото ударите отекваха силно в главата ми и болката беше непоносима. Наметнах халата си и тръгнах към вратата.
Вървях бавно, а всяка крачка изминавах с нежелание. Отворих и насреща ми — Галя.
— Таненце, мила, какво е станало с теб? Изглеждаш ужасно! — в погледа й се четеше тревога.
Аз не отговорих, а само се отместих, та да влезе. Нямаше шанс да я задържа отвън.
— Говори ми, миличка, какво се е случило?
— Иван! — излезе от устата ми.
— Знаех си аз! Казвах ти толкова много пъти, да не се занимаваш с него. Ама ти послуша ли ме? Не! Упорито момиче си ти — Галя се запъти към мен. Думите й бяха резки, но тонът и изражението й — не. — Какво е направил?
Поклатих глава, нямах сили с думи да облека цялото това унижение и мъка.
— Не мога, Гали! Не сега! Само, моля те, гушни ме! — не бих молила колежката си за това, но сега имах отчайваща нужда да усетя някого до себе си.
— Ела! — прегърна ме тя. — Всичко ще се оправи! — говореше, докато милваше косата ми.
— Таня, не искам да те притеснявам, но тръгвам. Днес и до края на седмицата ще те покрия, но после трябва да се стегнеш.
Дори не беше излязла, а само държеше дръжката на врата, а аз вече усещах липсата й. Обърна се към мен и каза:
— Довечера ще дойда пак! Ще донеса бутилка червено вино и любимата ти мексиканска храна. Не ме оставяй пак да чукам толкова дълго. И още нещо — всичко ще се оправи. Настина! Сигурна съм!
— В този момент не ми се вярва… — въздъхнах тежко. — Благодаря ти за всичко! Ще те очаквам довечера — погледнах я с очи пълни със сълзи.
Денят ми мина неусетно — спах и плаках, после плаках и спах. Бях изтощена, но все пак взех душ, мушнах се в удобната си сива трикотажна рокля и зачаках Галя. Не исках да се виждам и чувам с никого… освен с нея. Не можех да споделя болката си с друг, защото бях запазила любовният си живот в тайна. Замислих се възможно ли е толкова голяма част от мен да остава скрита за най-близките ми същества. Още по-мрачно чувство ме обзе. Знаех, че съм стигнала дъното… Точно тази мисъл споделих, към осем вечерта, когато Галя дойде. Тя ме погледна спокойно и изрече думите, които съм чувала десетки пъти, но чак сега осмислях напълно:
— Това, момиче, означава, че сега ще можеш да се оттласнеш от дъното и да се изкачиш отново нагоре. Знам, че ти е трудно, но това може да се окаже не края на нещо прекрасно, а началото на по-добра възможност. Всичко зависи от теб! — усмихна се — А и времето е на твоя страна, няма да те върне повече към този момент, а ще те отведе на ново място.
— Гали, ти си имала голям запас от мъдрост! — опитах да съм остроумна. — Ще има ли пак „гуш“?
— А, не, категорично! Тази сутрин беше кризисна ситуация, за това и така се отпуснах с теб. Оттук нататък ще се прегръщаме щом някой ще умира.
Хапнахме с нея и пихме по две чаши вино. Телевизорът беше включен, бръмчеше някак приятно, а гласът на Галя ми действаше успокояващо. Виното ме отпусна и така, прегърнала възглавницата си, облегната на дивана… заспах. Този път спах безпаметно и без да сънувам. Събудих се през нощта, за да установя, че още не съм сама. Галя се бе завила в спалнята на леглото и също спеше. Стана ми много мило.
Сутринта й дадох един от моите „работни“ костюми и я изпратих. Отново бях сама с мислите си.
Внезапно си припомних срещата с Николай. Колебливото начало, искрената радост в бара и разочароващия завършек. Не завършек, а фиаско! Кой луд би си го причинил отново? Той? Надали! Колко съм глупава, като припев от песен, се повтаряше в ума ми.
Дните минаваха и аз се върнах на работа. Емоционално бях развалина. Живеех на автопилот, знаех какво трябва да направя и го правех, но не можех да вложа нито частица от себе си. Нямах планове за нищо и никого не чаках. Минаха две седмици преди да се докаже и най-мрачната ми прогноза, а именно — Николай няма да ме потърси. Всеки ден се надявах, че ще ми се обади. Намирах му и оправдания: може да е зает, да е на командировка в чужбина или нещо подобно… Накрая се примирих.
Копнеех за промяна, за това започнах с най-лесното — външния вид. Отрязах косата си! Вече ги нямаше онези дълги коси. Направих си къса, до ушите, прическа и се боядисах в медно русо. Отиваше ми. Изражението ми придоби по-мек вид. Зелените ми очи се открояваха още повече.
Записах се на фотографски курс, отдавна го бях отлагала. Все не намирах време, струваше ми се, че има по-важни неща. Но сега изпитах вълнение. Платих първата вноска и вече нямаше връщане назад.
Оздравяване! Чувствах се все по-спокойна и съсредоточена и ето, че Галя излезе права. Всеки ден беше по-добър от предния. Започвах да живея в пълния смисъл на думата.
Беше пет и половина следобед и излизайки от паркинга на офиса видях, че стрелката на горивото ми се е забила в лявата страна. Пробвах да си спомня кога за последно съм зареждала, но не успях. Потеглих към любимата си бензиностанция и усилих радиото. Моментално се изнервих! Редяха едни и същи песни вече за стотен път. Не мога да разбера толкова ли няма добри парчета в други жанрове или години? Само за секунди можех да изброя поне двадесетина, които да пускат и слушателите да са доволни. Така — изброявайки на ум любимите си сингли — карах. Завих към бензиностанцията, когато скоростта ми падна рязко. Ей така, както си шофирах и натисках газта, колата противно на това забавяше и забавяше. Мамка му! Веднага разбрах какво ми се случва, но не можех нищо да направя, освен да се моля да стигна до най-близката колонка. Уви, не ми се получи. Горивото свърши окончателно точно на пет метра от бензиновата колонка. А сега? Нямах избор, слязох от колата и веднага чух:
— Госпожо, моля ви, дайте малко напред! Така е невъзможно да заредя — извика момчето от бензиностанцията.
— Да имаше как, щях да го направя! — смотолевих аз.
— Не ви чух, казахте ли нещо?
— Аз само искам да ви кажа, чее… не мога да я преместя по-напред. Свърши горивото!
— Ооо, наистина? Не видяхте ли, че намалява?
— Ами отплеснала съм се нещо! Какво ще правим сега?
— Аз ще бутам колата, а вие освободете от скорост.
Момчето буташе с всички сили, но колата не помръдваше. Наложи се да извика още един от колегите си, което означаваше, че никой няма да обслужва другите автомобили. Всички, намиращи се на бензиностанцията, се бяха втренчили в мен и колата. Някои се подсмихваха, други ме гледаха гневно. За да бъде пълен циркът двамата не успяха да избутат колата до колонката, защото имаше наклон и се наложи да помолим и един шофьор, който чакаше да бъде зареден и неговият автомобил. Тук е мястото да уточня, че ако преживяването не беше толкова излагащо, щеше да е и смешно. Стоя си аз там, с копринена рокля, леко сако и високи обувки. Безспорно красива, чакаща iмъжете около мен да измислят решение на проблема ми. Хубава и глупава блондинка, която не знае кога да сипва бензин в колата си. Класика!
Вторият работник ме успокояваше, че и на него му се беше случвало подобно нещо и то не само веднъж. Мъжът, който помагаше, ме зачака, за да види дали ще тръгне колата. Мисля си, че до последно е имал надежда, че колата се е повредила, а не че съм толкова разсеяна да забравя факта, че автомобилите се движат с гориво.
В крайна сметка, с общите усилия на двама работници и един от клиентите, колата достигна колонката. Заредих за повече пари, отколкото бях решила първоначално, подтикната от срам.
И в този момент го видях. Сърцето ми сякаш замръзна. Въпреки поривите на вятъра, спрях да усещам заобикалящият ме свят. В миг всичко изчезна и цялото ми същество се фокусира върху двамата стоящи пред мен. Макар и в гръб, го познах. Николай. Вървеше с уверени крачки към красива жена. Хубавицата го гледаше право в очите и каза нещо, с което го разсмя. Настаниха се в ново БМВ. Тя седна на шофьорската седалка, а той й държеше вратата.
Не можех да отлепя поглед. Мислех, че съм се примирила с мисълта, че няма да ме потърси. Да, ама не — изпитах силна болка и гняв. Исках аз да съм на мястото на тази жена, аз да предизвиквам усмивката му. Поех дълбоко дъх и в миг всичко около мен отново се появи. Колата беше заредена и от мен се очакваше да платя. Стояла съм като закована дълго време, защото отново бях предизвикала раздразнените погледи на хората, около мен.
Потеглих! Чувството на разочарование ме беше завладяло, но и облекчи. Всички извинения, които все още измислях, отлетяха и остана чистата истина. Всичко беше окончателно приключило. За мен — сега, но за Николай доста отдавна.
От колата звъннах на Галя.
— Гали, хайде да пием по едно питие. Това не е покана, а пряка заповед! Искам те готова след двадесет минути. Ще те взема от вас и ще оставя колата си на вашия паркинг.
— Знам, че нямам избор, но за да те зарадвам ще кажа, че с готовност ще се жертвам да изляза с теб, мой Черен Облак — чувах смеха й в слушалката.
— Идвам към теб!


Следва продължение…