автор: zika

Есента беше разсипала щедро цветовете си. Топлите тонове бяха навсякъде. Надничаха и от зеленото на елите. Любувах се на селцето от скалите над него. Слънчевата светлина и прозрачният въздух правеха гледката като картина – нереална, красива и някак по домашному уютна.
Дойдох при баба Стойна, а доскоро даже не знаех за ней-
ното съществуване. Мои приятели често ходят в това планинско
селце и ми се обадиха да ми кажат, че тяхната хазяйка Стойна е
поръчала непременно да й отида на гости. Знаела за мен и казала,
че трябва да говорим за нещо важно. Реших че се шегуват и търсят
начин да ме измъкнат от София, но любопитството ми надделя и
ето ме тук - на скалите. Викам и ехото ми отговаря
Пристигнах вчера. Баба Стойна ме посрещна с усмивка.
- Добре си ми дошла! Казаха ти значи? Ще бъдеш при мен в ста-
рата къща. Тази новата е за туристи. Синовете я направиха! Наста-
нявай се! Пък после ще вечеряме и ще си говорим.
Стаята, в която ме въведе, беше като от “имало едно време”
– ракла с цветя, дървено легло с ангелчета по него, софра с кош-
ница плодове и шарени черги, като есенния килим навън. По сте-
ните снимки в петоъгълни рамки, намотани с тънки конци. В ъгълабеше закачено огромно огледало, наклонено напред. Голям долап,
малко кандило и кенарени перденца допълваха приказното обза-
веждане.
- Банята е в другата къща, ела да ти я покажа – каза баба Стойна.
Разведе ме навсякъде, даде ми ключове и ме остави да си
почина. Реших търпеливо да изчакам с въпросите си. Полегнах на
леглото и неусетно съм заспала. Събуди ме слънцето, което светеше
в очите ми.
Потърсих баба Стойна, но не я открих. На масата в голямата
стая имаше димящо кафе и страхотна баница. Закусих и реших да
разгледам градината.
- Да се не стреснеш! – каза женски глас.
Обърнах се и видях усмихната, дребна старица.
- Стойна замина тази сутрин със сина си в София. Заръча да се
грижа за теб. Утре ще се прибере. Хареса ли ти баницата? – и недо-
чакала отговор продължи:
- За обяд правя миш-маш. Такъв никога не си яла, сигурна съм!
Нали обичаш зеленчуци?
Усмихнах се и я успокоих, че ям всичко. Поканих я да седне
и я заразпитвах за селото и баба Стойна. Сладкодумна излезе баба
Мария.
- Стойна каза, ако ти се разхожда, да отидеш до скалите над се-
лото. Пътеката е широка и удобна. Много е красиво, ще видиш!
Гледах от високото, облегната на топлата скала и като че ли
мислите ми се проясниха и животът ми се стори по-ясен и лек. Ска-
лите, страховити и остри, бяха надвесени над селото, като стражи.
Планината зад тях се извисяваше мека и заоблена. Видях пътека,
която се спускаше стръмно надолу и реших да сляза по нея.
Стръмното се оказа само няколко метра и след това пътеката се усу-
кваше като серпентина по скалите. Някъде по средата забелязах из-
дълбана ниша в стената – като олтар, със странни орнаменти –
слънца, спирали, птици и шестлистно цвете. Приседнах за малко и
продължих, че в планината рано се здрачава. Прибрах се почти по
тъмно. Хапнах топла пилешка супа, поприказвахме с Мария и се
приготвих да си лягам с книга в ръка. Вкъщи ги бях предупредила,
че ще си почина няколко дни и че ще се чуваме само при нужда.
На вратата се почука леко.
- Ангелина, легна ли си? – чух гласът на баба Стойна.
Отворих по пижама и я поканих да влезе. Обясни защо са
ходили в София и че се е върнала по-рано, защото един човек иска
да говори с мен.
- Какъв човек?
- Свят човек.
- От къде знаеш за мен?
- От него.
- Как така – oт него? Познавам ли го отнякъде?
- Не! Той каза, че е време да говори с теб!
- Сега!? Тук ли ще дойде?
- Ние ще отидем при него. Облечи се по-топло, че ще ходим в
планината – там живее.
- Късно вечерта?
- Взела съм фенери, пък и луната свети ярко. Обителта му е над
скалите. Ходи ли там вече?
Попитах я за нишата и, докато се усетя, вече се катерехме
по пътеката над селото. От луната и фенерите всичко изглеждаше
призрачно. Ако не беше топлият й глас и веселите коментари - щях
да се върна. Опитах да измъкна малко повече информация, но тя
отклоняваше въпросите ми.
- За това ... сама ще видиш. Няма страшно! – успокояваше ме тя
и говореше за всичко друго.
- Ето, пристигнахме! – посочи една гладка стена над скалите.
Имаше издълбани същите символи, като в нишата, която бях
видяла. Гледах неразбиращо.
- Постави си ръцете върху орлите!
Чак сега видях, че и това е ниша, но по-незабележима и че
от двете й страни има два малки орела.
За миг всичко ми се стори абсурдно, но нямах време да се
изплаша. Хванах и даже натиснах фигурките – нищо. От обзелото
ме напрежение се разсмях неудържимо. Баба Стойна се смееше за-
едно с мен. Като се насмяхме до сълзи каза:
- Сега задръж ръцете си по-дълго.
Очите на птиците бяха като черни въгленчета, топли и пул-
сиращи под дланите ми. Колко време стоях така не знам, но по едно
време нишата се плъзна встрани и откри вход. Отскочих и поглед-
нах към баба Стойна, но нея вече я нямаше. Докато се чудех какво
да правя, открилия се проход засия със синьо-зелена светлина и чух
някой да ме вика:
- Ангелина, влизай, не се плаши!
Гласът ми подейства успокояващо.
Тръгнах по тесен коридор и въпреки светлината, която се из-
лъчваше отвсякъде, стисках фенера за всеки случай. Не след дълго
попаднах в малка пещера. Стените блестяха като дъга. Докоснах ги
с ръка и пръстите ми потънаха в мека и топла материя. В средата,
в синьо-зелено ложе, седеше старец с бяла коса и сини очи. С такова
синьо децата рисуват небето.
- Петра, добра среща!
- Добра да бъде, но моето име е Ангелина!
- Знам! Имаш две имена. Ангелина-Петра! Името ти е символ!
Двоен символ!
Стоях, потънала в синьото на очите му и не знаех какво да
кажа.
- Седни до мен! – каза той.
Ложето беше от същата материя като стените и все едно, че
потънах в меко кресло. От близо видях, че не е старец, както ми се
беше сторило. Но не беше и млад. От лицето му лъхаше доброта и
мъдрост. Така съм си предстявяла маговете от приказките...
Недоверието и напрежението ми изчезнаха и всичко това
ми се стори познато.
Хвана ръцете ми.
- Ангелина-Петра!
Гласът му ме разтърси и мощна енергия достигна до всяка
моя клетка. Усетих любов – към себе си, към него, към всичко!
- Здравей, Бояне!
- Ти се върна! Най-после! Чакам те от векове.
Слушах любимия глас и разбрах коя съм и каква е моята
мисия.
Спомних си...
... утрото на осмия пролетен ден на 930-а година. Селището
на богомилите. Аз, Петра-лечителката, в бяло расо и с Тайната
книга в ръцете, стоях до голямото дърво и нечуто произнасях све-
щената молитва:
„Отче Наш, Който си на небесата, да се Свети Името Твое,
да дойде Царството Твое, да бъде Волята Твоя, както на Небето,
така и на Земята...”
От малка помагах на баба – тя е знахарка. Знаех всичко за
билките, но лекувах и с ръцете си. Виждах излъчването на хората и
усещах болката им. Познавах и по очите. От там наднича душата и
ми помага.
Днес ще бъда посветена в най-високата духовна степен и ще
застана редом до него – моя любим. Дълго бях на пост и молитви
и сега се чувствах лека като перце.
Чувах камбаната. Високият и ясен звън се разнасяше нада-
лече и като че проникваше в душата ми. Усещах се свързана с
всичко наоколо. Изпълваше ме любов! Чаках великото тайнство със
смирение.
От година бях тук с Добрите Хора. Минах четирите церемо-
нии. Първо живях Закона на Чистотата – като всички миряни – Огла-
шени и Верни. Сега живеех Закона на Магичното Равновесие. Този
закон беше за Избраните и Съвършените. Докоснах печата на ля-
вата си ръка – името на Христос – и затворих очи...
Доведе ме Боян Мага. Видяхме се на пазара, където бях до-
несла билки. Още щом си срещнахме очите усетих, че ще тръгна с
него. После ми каза, че е дошъл за мен. Отдавна ме познавал, но е
чакал да порасна. Това ме учуди, защото ми е почти връстник. Ко-
гато му го казах, той се разсмя:
- Петра, скоро ще разбереш какво ти казвам!
Сега знам – душата му е древна и мъдра.
Още усещам ръцете му на главата си при последната цере-
мония – Елосвещение над Избран. През затворените си клепачи
виждах виолетова светлина. Почувствах силна пулсация в основата
на гръбнака. Семето на Движението се събуди и Звездната му свет-
лина разтвори скритите ми центрове и аз разбрах Вечните Закони
на Живота!
Бяхме само двамата, но през цялото време ми се струваше,
че ме докосват и други ръце.
После той ми каза, че е имало много Ангели, които са пома-
гали.
- Скоро ще узнаеш всичко, Петра! Не бързай!
Снощи беше Вечер на Любовта. Подготвях се за днешния
ден. Хлябът, чашата с вино, която си подавахме и ритъмът на Ми-
стичните Молитви успокоиха духа ми и ме изпълниха с благогове-
ние към великото учението на Христа – учението за Любов и
Светлина!
Така се бях унесла, че не усетих кога е дошъл. Беше в черно
расо, с качулка на главата.
- Готова ли си Петра? – гласът му ме сепна.
Кимнах и го погледнах в очите. Хвана ме за ръката и поехме
към планината.
Към залез слънце пристигнахме. Измихме си ръцете, лицата
и краката в близкия извор. Безмълвно казахме Свещената Молитва
и с последните слънчеви лъчи влязохме в Пещерата.
Всичко беше като в странен сън – и пулсиращата светлина,
и топлото синьо-зелено ложе, и гласът на Боян Мага, който от-
екваше в главата ми:
- Петра, Готова ли си да приемеш Христовата Мъдрост?
- Да!
- Готова ли си да придобиеш Милостта на Бога?
- Да!
- Готова ли си да приемеш Небесните Пратеници?
- Да!
Душата ми се отдели и аз прогледнах! Наоколо имаше Ан-
гели, които ме приветстваха. И толкова много Любов и състрада-
ние!
Знаех и разбирах всичко!
Ние, българите, и цялото славянство сме избрани от Бог да
придобием знанието, да го съхраним и разпространим по света.
Древни енергии има по нашите земи, врати към други по-напред-
нали светове. Всеки човек има предназначение и всяка душа е
важна за божия план. Всичко е проява на божествената мисъл и
мъдрост. Предопределени сме да положим основите за появата на
шестата раса. Да посеем в сърцата на хората истинската Христова
вяра.
Любов, Мъдрост и Истина!
Ангелска душа се сля с моята! И придобих Милоста на Бога.
Казвам се Ангелина-Петра!
Ние сме Богомили! С две души – човешка и ангелска. Ан-
гелската ни брани от Злото и ни помага да не се отклонявяме от
Свещената си Мисия.
“В изпълнение Волята на Бога е силата на човешката душа!”
Погазихме и не приехме Свещената Мисия и за това пла-
тихме със свободата и живота си!
Видях кладите, мъченията и смъртта на братята и сестрите
ми! И прогонването на най-светлите люде от земите ни. Душата ми
се разплака.
“Господи Боже, Спасителю наш, прости прегрешенията ни...”
- Бояне, какво е станало? Защо съм забравила всичко?
- Защото загуби ангелската си душа на кладата! Изплаши се и се
предаде. А човешката не помни миналите си животи. Трябваше ве-
кове да трупаш енергия, за да се върнеш. И с най-малкото добро
се сдобиваш със сили. И с най-малката победа над страха и съмне-
нието се извисяваш – във всеки следващ живот. Аз и Ангелската ти
душа те чакаме! Сега си по-силна!
Тряба да възстановим нарушения Божествен план. Призo-
вани сме всички войни на светлината, за да прогоним търговците
от Храма и да върнем Знанието на хората, защото невежеството сее
страх, омраза и предателство. И от тях се ражда Грях в душите на
българите, а той се пречиства със страдание... Но всяко страдание
има край!
Време е! Чакат ни! Да вървим у дома!...

... Когато излязох от пещерата се показваха първите
слънчеви лъчи. Небето беше като от детска рисунка - синьо и без-
облачно.
Вървях уверено с двете си души – ангелската и човешката.
Знаех какво тряба да правя, за да стане светът по-добър!