автор: zika

В антикварната книжарничка нямаше никой друг освен мен, въпреки че беше петък следобед и слънцето поставяше летните си рекорди. Миришеше на стари книги, прах и лавандула. Възрастният собственик, потънал в кресло, четеше. И аз, необезпокоявана, се наслаждавах на книгите, хладинката и особената атмосфера на безвремие.
Видях на един рафт книга – джобен формат. На черен фон се открояваха сини букви с много украшения и завъртулки. Пишеше:
"Начин да напуснеш Земята"
наръчник
Взех я и се опитах да отворя напосоки, но страниците не помръднаха. Не знам защо я претеглих на ръка – тежеше. И миришеше на лавандула.
Седнах на малкия диван в дъното и... отворих първата страница. Листът беше плътен и грапав.
Прочетох: ,, Преди употреба разклати и се наслади. Начинът ти ще се появи”.
Стана ми смешно. Отново опитах да прелистя, но пак не се получи. Можеше да се отвори само първият лист.
Прочетох пак странната инструкция, разклатих книгата и…
...Стоях на стръмен бряг. Гледах как водата тече, пени се в тясното корито и с грохот полита надолу. Бях като омагьосана. До мен, също вперило очи в нея, стоеше около пет-шестгодишно русо момиченце с червени панделки.
- Дръпни се назад! – казах аз. – Много си близо до водата. Брегът е мокър и стръмен. Може да се подхлъзнеш.
Тo ме погледна със зелените си очи и се засмя.
- Аз вече паднах, но ме спасиха големите момчета. Решили, че съм кукла и там долу, където водата е спокойна, ме извадиха.
Чак сега видях, че е мокра. Хванах я за ръката и я дръпнах.
- Ти, какво? Пак ли искаш да паднеш?
- Може само веднъж. Но ти знаеш! – каза момиченцето. – Видях те там, в блестящата светлина. Ти ми каза: Не! Ще отложим! – Какво означава това?
- Не разбирам! – отговорих аз.
- Забравила си! – каза тя. – Тръгвам си, че ми стана студено. Довиждане!
Протегнах ръка за да я спра и - седях на дивана в книжарничката.
Да заспя така! И този странен сън. Огледах се - навън беше притъмняло и старецът не се виждаше никъде. Кой знае защо ме побиха тръпки. А и не разбирах - кога се беше изнизал денят?
- Ехо! Има ли някой тук?
- Тръгвате ли си вече – обади се той зад гърба ми.
Подскочих и от напрежението се изсмях. Човекът ме изгледа подозрително.
- Каква е тази книга? – попитах аз и му я подадох.
- Не е моя – върна ми я той.
- Намерих я тук – показах рафтчето с ръка.
- Затварям! – каза той и почти ме избута навън.
Стоях пред витрината с книжката в ръката и се чудех на поведението му. Обикновено е любезен.
Какво пък! Сдобих се с подарък!
Вечерта ме завъртя - вечерята, новините, децата...и забравих за интересната находка.
Сетих се след няколко дни. Извадих я от чантата и мирисът на лавандула изпълни стаята. Прочетох заглавието и първата страница отново. Вторият лист се отвори сам. По средата беше нарисувана в синьо легнала осмица - знакът за безкрайност.
Под нея пишеше: ,, Всичко е сега!”
Отново осмица и следните думи:
,,И в леглото ти легни
И очите затвори
И за сън се приготви
И в дома се завърни.”
Чудех се какво да направя. Не успях да отгърна друг лист и понеже вече бях в леглото, разклатих книгата и затворих очи...
...Синият купол над мен искреше. Светлината ме обливаше като вода. Чувствах се спокойна и в безопасност. Изпитвах доверие и любов. Усещах всеобщата хармония. Знаех и разбирах всичко. Бях си у Дома!
Някой ме докосна. Обърнах се и видях момиченцето. Хванахме се за ръце и така безмълвни засияхме в синьо. Цветът на безкрайността. Цветът на душата.
Събудих се рано сутринта. Помнех съня до най-малките подробности. Бях пречистена и смирена. Гледах през прозореца небето и се наслаждавах на покоя.
Прелистих третата и четвъртата страници.
На първата беше изписано с по-светло синьо:
,, Медитирай ти и се моли, и при нас се завърни”, а на другата – молитва:
,, Мили боже в небесата,
връщам твоя дар – душата!
И те моля аз без глас – приеми я ти тозчас!”
Затворих очи и се опитах да си припомня какво знам за медитирането. Разклатих книгата. Започнах да дишам, бавно и дълбоко, казвайки наум стихчето...
... Озовах се на кръгла площадка. От нея и от големите цветни куполи, които я заобикаляха, струеше светлина към небето. Там припламваше и пулсираше красива дъга.
От светлината изплуваха три фигури. Едната се втурна и ме прегърна. Познах я – беше момиченцето с червените панделки. Всъщност това бях аз на пет години – имах такава снимка, но я бях забравила.
- Най-после! – каза тя. – Откога те чакаме!
Нищо не разбирах. Доближи ме и втората – пак аз, тридесетгодишна. С тази рокля отидох на операция. Едва се събудих от упойката. Помня странна светлина и гласът на жена, която ми каза, че трябва да свърша още нещо на Земята.
- Написа ли книгата, заради която ме върна? – попита ме младата ми същност.
- Пиша я – казах аз.
- Заслужава ли си?
- Да!
- А срещна ли любовта? – намеси се и момиченцето.
- Много пъти – отговорих аз и се събудих...
Държах малката книга, отворена на петата – последна страница. Прочетох на глас:
,, Духовната порта отвори и душата си пусни”.
Спомних си! Затворих очи и ... третата фигура – аз на неопределена възраст каза:
- Трябва да решим кога да отворим, за трети и последен път Портата. Чакат ни в залата на Живота.
Кимнах с глава, тя ме хвана за ръката и всички ние се отправихме към Белия купол, където цветовете, преплетени, искряха в мощна бяла светлина. Светлината на новото начало! Светлината на Божествената Любов!

В книжарничката нямаше никой освен мен и възрастният собственик. Той дремеше в креслото си до прозореца с книга в ръка. Доближих до един от рафтовете и поставих най-отгоре малката черна книжка със син надпис:
,, Начин да напуснеш Земята”
наръчник
Усмихнах се и тихо излязох навън. Горещият вятър хвърли прах в очите ми и се спусна да догони птиците...