автор: samotnik

Английският му бе непохватен и с онзи твърд акцент, присъщ на говорещите арабски, но в случая му вършеше чудесна работа. Усмихнатата застаряваща жена зад рецепцията правеше всичко възможно да му помогне.
- Ужасна трагедия – поклати глава тя. – Никога не бих предположила, че нещо такова може да се случи в нашия хотел. Целия град е шокиран. Саид беше много мил човек, много възпитан. Моля, предайте моите съболезнования на семейството му.
Скалъпената набързо лъжа работеше отлично. Представи се като довереник на семейството на Абдул Хамза, който е дошъл да прибере нещата му. Обясни, че те са твърде шокирани за да свършат това сами и затова са се свързали с него. Западняците вярваха на всичко, което не разбираха. Надяваше се полицията да не реши да посети хотела отново по същото време. Тогава всичко щеше да се разпадне.
Жената се наведе към него зад мраморния плот и попита тихо:
- Много се извинявам, но няма как да не попитам. Имате ли представа защо е... Защо се е случило това?
Младият мъж я погледна тъжно и поклати глава.
- Никаква представа нямам. Семейството му недоумява - каза. След това сви очи и добави. - Може би някой е решил, че мрази прекалено много арабите.
Жената рязко се дръпна назад. Ярка червенина обля лицето ѝ.
- Каквато и да е причината, нека оставим полицията да работи на спокойствие – добави мъжът и се огледа наоколо. – Мога ли да попитам, Саид имаше ли някакви посетители?
- Не – забързано му отвърна тя. – Никой не е идвал, доколкото знам. Имаше една уговорена среща, но дамата пристигна след като ... Твърде късно.
- Каква дама?
- Млада, много красива. Не беше англичанка, със сигурност.
- Говорихте ли с нея?
Жената енергично поклати глава и буклите на изрусената ѝ коса се разтресоха в такт с двойната и брадичка.
- Не, нямаше как. Полицията я отведе.
Мъжът кимна.
- Сигурно е била някоя от сътрудничките му. Той беше много активен учен, знаете предполагам?
Рецепционистката го гледаше с празен поглед.
- Работеше по няколко проекта едновременно – продължи той, - много успешно. Умееше безпогрешно да ръководи проучванията си, дори от разстояние. Семейството му бе много гордо с постиженията му.
Сплете пръсти пред гърдите си и допълни:
- За съжаление, сега всички проекти ще се озоват в задънена улица. Без неговата енергия и ерудиция.
Пълната дама срещу него премигна няколко пъти, без да каже нищо.
- Все пак – изкашля се леко той, - имате ли представа коя е тази жена? Вероятно бих могъл да и спестя малко неприятности с полицията.
- Не помня името ѝ – поклати глава жената, - но мейлът, който изпрати на Саид е още в компютъра. Предполагам, че може да го разпознаете?
Ослепителната му усмивка разкри равни, искрящо бели зъби.
- Разбира се, стига да бъдете така любезна да ми го покажете.

***

- Какво пишеше в него?
Боряна се изправи и отиде до леглото, върху което лежеше лаптопът ѝ. Седна на ръба и се подпря с една ръка на матрака.
- Ей, сега ще видиш точно какво му пратих – каза, щракайки няколко пъти с мишката. – Ето го.
Петър се надвеси над нея и погледна в екрана.
- „Уважаеми господин професоре – прочете той на глас, - Не очаквах да напуснете коктейла толкова бързо. Макар и с неудоволствие, мога да ви уверя, че артефактът ще е на сигурно място у мен. Възнамерявам да ви го върна възможно най-скоро. Бих желала да отговорите на въпросите, които възникнаха у мен впоследствие. Надявам се да ставате рано сутрин, защото намерението ми е да ви посетя в хотела, веднага щом се събудя. Сърдечни поздрави, доктор Боряна Казакова“
Отдръпна се назад и завъртя глава към нея.
- Не си поплюваш, а?
Боряна вдигна рамене.
- Той си го търсеше. Появи се от нищото, не ми каза нищо конкретно, освен някакви измислени предположения. А и изобщо не исках да държа този предмет у себе си.
Петър се върна на стола си и я погледна през бюрото.
- Само че сега е у теб. И трябва спешно да решим какво да правим с него.
Боряна се излегна настрани и подпря главата си с ръка. Слънчевата светлина попадаше върху лицето ѝ и караше очите ѝ да блестят като късчета кехлибар. По устните ѝ играеше лека усмивка.
- Не е ли ясно? – попита. – Трябва да го разчетем.
Отметна кичур коса от челото си и добави.
- Само че защо да е толкова спешно?
Петър подбра внимателно думите си. Не искаше да я плаши.
- Защото някой много силно иска този фрагмент.
- И е убил човек, за да се добере до него? А сега той е у мен? - Боряна вече се смееше открито. - Пете, наистина ли мислиш, че не съм се досетила?
- Не – възрази той, - не съм се съмнявал в това. Притеснява ме само фактът, че си изпратила мейл, в който не само уточняваш коя си, но и изрично казваш, че фрагментът е у теб.
- И какво от това? – попита Боряна и се изправи на лакът. – Да не мислиш, че Абдул Хамза е устоял на мъченията и е скрил на кого го е дал?
Думите ѝ го накараха да си припомни колко бързо мислеше Боряна, когато е под напрежение. Нямаше причини да се съмнява в способността ѝ да разсъждава логично и сега. Макар отношението ѝ да не го показваше, младата жена отлично разбираше в какво се бяха забъркали. С всички възможни последствия. Вдигна примирено ръка.
- Това също, да. Изглежда си напълно наясно, че някакъв откачен убиец е по петите ти.
- Разбира се, че съм наясно – каза тя и стана от леглото. Приближи се до него и седна на свободния стол до бюрото. – Иначе щях ли да те потърся?
Петър вдигна вежди и я изгледа косо. Признанието ѝ го изненада, въпреки че можеше да го очаква. Знаеше, че не е имала друг избор - в тази чужда страна той бе единствения ѝ приятел. Човек, който би направил всичко по силите си за да я защити. Тя го знаеше, той също.
Едва сега си даде сметка, че навярно Боряна е много по-уплашена отколкото показваше. Просто бе имала време да прецени вариантите и да свикне с мисълта, че притежава предмет, който е предизвикал смъртта на предишния му собственик.
- Затова не казах на полицията за фрагмента – допълни тя.
Нямаше нужда, трябваше да съгласи. Който и да бе убил професора, бе научил нейното име по един или друг начин. Даже и да предадеше артефакта на полицията, това не би променило нищо, ако убиецът мислеше, че е у нея. Освен това, навярно не би се поколебал да изтръгне признание с мъчения, просто за да се увери, че не го лъжат.
- Задържала си го за… - започна той. - За да можеш да…
- Да го изтъргувам за живота си? – попита тя и сама си отговори. – Точно така.
- Дявол да го вземе – потри с ръка лицето си Петър. – Изглежда твърде рисковано. Предполагам, не предлагаш да седнем и да чакаме, докато някой вежливо се заинтересува от това – кимна към плочката, лежаща кротко върху гладката повърхност на бюрото. – Няма да е толкова просто.
Тя само завъртя глава настрани безмълвно. Очите ѝ изглеждаха кръгли и уплашени.
- Освен това смятам, че няма да е достатъчно – продължи Петър.
- Защо?
- Защото фрагментът е твърде несъществено предимство. Нито знаем кой го търси, нито защо. С неговото изчезване нещата биха могли да приключат много бързо за нас.
- Да ни убият, имаш предвид?
- Да – кимна той, - точно това имам предвид.
- Тогава?
- Мисля, че трябва поне да разберем защо е толкова ценен. Колкото повече знаем за него, толкова по-правилни решения ще вземаме.
Боряна не отделяше очи от неговите.
- Какви решения?
- Такива, че да се измъкнем без да си създаваме неприятности.
- Откъде да започнем?
- От там, където свършихме – усмихна ѝ се той. – От текста. Трябва да го разчетем. Може да не е нищо особено, но си струва опита.
- Така е – съгласи се тя. – Само че аз не мога да го направя. Познанията ми по шумерска клинопис са минимални. Почти нищо не се сещам от лекциите в университета.
- Все някой би могъл да помогне, нали? Ще го снимаме и ще го…
- В никакъв случай! – прекъсна го Боряна. – Никакви снимки няма да пращаме на никого.
Гърдите ѝ се повдигаха учестено докато говореше.
- Няма да въвличаме повече хора. Не искам някой друг да ми тежи на съвестта.
Кървавото убийство, на което бе станала свидетел Боряна доказваше бруталната решителност на човека, който бе по петите им. Макар и да не знаеха мотивите, действията му говореха достатъчно ясно – искам глинената плочка и няма да се спра пред нищо за да я получа, крещяха локвите кръв. Нищо чудно да имаха работа с психически нестабилен маниак, обсебен от древна шумерска история, способен да унищожи всеки, който се докосне до артефакта.
- Как да стане тогава?
- Можем да помолим някого за помощ. Само че без да пращаме снимки.
- Искаш да го покажем на някого?
- Да. Така няма оставим следи, които биха могли да бъдат проследени.
- Освен ако човекът, когото помолим за помощ не се разприказва.
Боряна се усмихна.
- Значи трябва много внимателно да преценим кой ще е той.

***

Доктор Боряна Казакова.
Името му изглеждаше познато. Определено не звучеше английско. По-скоро руско, или поне славянско. От текста на писмото ставаше ясно, че тази жена също е учен. Археолог или историк, който знае как да се отнася с безценната реликва. Макар да бе нищожна утеха, той можеше да бъде сигурен, че плочката е в сигурни ръце и няма да бъде повредена.
Думите ѝ му подсказаха, че тя самата не е очаквала Абдул да изчезне неочаквано. Това означаваше, че в онази осветена зала, пълна с хора, той се е разминал с целта си, без да го осъзнава. Кой знае, може даже да ѝ се бе усмихнал на излизане.
Стисна зъби. Всичко можеше да приключи още тогава, ако бе дошъл няколко минути по-рано. Но Господ не бе позволил. Не можеше да се съпротивлява на решенията му. Неговото всемогъщество не можеше да бъде поставяно под въпрос. Сигурно имаше причина да му поставя изпитания. Може би имаше нужда от доказателства, за да се убеди в решимостта му.
Абдул си бе получил заслуженото и това му доставяше горчиво удовлетворение, въпреки че той нямаше пръст в убийството му. Макар и излишно, то бе срязало една от възможните нишки, притежаващи потенциала да унищожат братството му.
За миг през ума му мина мисълта, че тази жена е убила професора, но бързо я отхвърли. Нищо от онова, което прочете в мейла и не го потвърждаваше. Навярно тя бе просто пионка в ръцете на Абдул Хамза. Не вярваше професорът да ѝ е споделил даже малка част от разкритията си.
Мисълта го изпълни с оптимизъм. Жената едва ли подозираше, че някой се интересува от нея и това я превръщаше в лесна мишена. Онова, което го безпокоеше бе възможността тайната да бъде видяна и от други. Не можеше да го допусне. Предводителят бе благосклонен, но той не желаеше да се проваля повече.
Нямаше да е трудно да се добере до нея. Със сигурност това събитие имаше списък с гости и...
Внезапно споменът от вчера изплува пред очите му. Хладният нощен въздух, тихите му стъпки, докато се прокрадваше покрай високите метални пръти на оградата на Куинс Колидж. Входът, с голямата яркожълта табела пред него. Табелата, обявяваща дългото име на някаква презентация, относно тракийските ритуали, свързани с Богинята-Майка.
С гост-лектор Боряна Казакова.
Значи затова Абдул Хамза бе отишъл там. Но защо бе необходимо да ѝ предава плочката? Тогава той не подозираше, че го наблюдават. Защо изобщо бе потърсил тази жена? Възможно ли бе тя някак да е замесена в убийството му? И по-важно от всичко друго, дали реликвата все още се намираше в нея?
Засега не можеше да отговори на повечето от въпросите, но възнамеряваше да положи усилия, за да изясни последния. Това бе следата, която му беше нужна.
Предводителят беше прав, все още нищо не бе загубено.

***

- Как изобщо можеш да караш от обратната страна? – попита Боряна, докато го наблюдаваше как превключва скоростите с лявата ръка.
- Свиква се – обясни кратко Петър и даде газ.
Не бързаха за никъде, но му се искаше да успеят преди вечерното задръстване. Настоя да се върнат в Лондон още същата вечер, въпреки съпротивата ѝ. Кеймбридж не бе голям град, а името ѝ бе прекалено нашумяло сред общността там, за да останат незабелязани дълго време. Не желаеше да поема излишен риск, просто сменяйки хотелите.
- Сега, като напуснахме един от световните центрове на познанието, кого ще потърсим за помощ в разчитането? – попита го тя.
Не можеше да ѝ отговори категорично, но имаше някаква идея откъде да започнат.
- Кеймбридж не е единственото място, където бихме могли да търсим специалисти по шумерска писменост.
- О, убедена съм в това – каза Боряна, - Обаче там ни бяха под ръка. Снощи се запознах с един професор, за когото мога да предположа, че с удоволствие би приел да ми свърши тази малка услуга.
Петър се подсмихна, без да отделя очи от пътя.
- Аха. Не си губиш времето – каза и рязко сви глава между раменете си, опитвайки се да избегне перването зад врата си.
- Гледай си пътя – скара му се тя. – И мисли как да разчетем плочката.
- Всъщност, идеята за този професор не е добра. Всеки би се сетил да провери първо списъкът с участващите в конференцията. Кой знае, може даже убиецът да е бил един от тях.
Боряна се облегна назад в седалката, скръсти ръце и го погледна.
- Може. Тогава къде да търсим?
Петър не бе обмислил докрай идеята си, но реши да я сподели.
- Знам, че е прекалено амбициозно, но един от служителите ми има брат, който работи в Британския музей.
- И какво?
- Бих могъл да го попитам дали може да ни помогне.
- Просто така?
Петър завъртя глава към нея.
- Да, защо? Какво необикновено намираш?
- Няма ли да се обадят в полицията на мига?
Разбираше съмненията и, но те биха имали основания, ако се намираха в някоя различна държава. Тук съществуваха правила, които позволяваха известна свобода на търсачите на съкровища. В редките моменти, в които му оставаше време да гледа телевизия, бе попаднал на предаване, в което група ентусиазирани аматьори извършваше разкопки в частен имот. Оттам бе добил впечатление за процедурата.
- Не съм специалист, но законите в Обединеното кралство са различни от тези у дома. Тук можеш да си ровиш в задния двор и да задържиш намереното, без да рискуваш да те арестуват. Стига да имаш лиценз да го правиш, а изобщо не е трудно да се сдобиеш с него. Единственото изискване е да регистрираш находките.
- Това сериозно ли е?
- Напълно. Е, може и да изпускам някоя подробност, но определено тук никой не те гледа подозрително, ако отидеш да оцениш даден предмет при специалист. Даже и някой да прояви някакъв интерес, той по-скоро ще е към историята зад предмета. Семейна реликва, предавана от поколения, военен трофей от някоя колония, такива неща.
Боряна отпусна ръцете си и се усмихна.
- Значи няма да е толкова трудно. Мислех, че ще се налага да се крием.
Младият мъж не споделяше ентусиазма ѝ. Макар и законите да позволяваха да притежаваш предмети с археологическа стойност, това не бе гаранция, че ще успеят да убедят някой изобщо да им обърне внимание.
- Поне ще опитаме. Ако ударим на камък с Крис, ще се наложи да измислим нещо друго.
- Крис ли се казва?
- Крисчън. Обаче не помня името на брат му… Джон, или Джейкъб.
- Сигурен ли си, че може да му се има доверие?
- На Крисчън? Със сигурност. Той е най-доверения ми човек. Ако има някакъв шанс някой изобщо да ни помогне, това е той.
Младата жена се завъртя към него и облегна лакът на облегалката.
- Нямаш много приятели тук, нали?
Боряна бе задала въпрос, но звучеше като твърдение. Твърдение, което съдържаше цялата истина за живота му в Обединеното кралство. Бизнесът, който отнемаше значителна част от времето и енергията му може да послужи за обяснение, или по-скоро за оправдание, но това нямаше да бъде вярно. По някаква причина, Петър не можеше лесно да създава приятелства, а с напредването на годините сякаш губеше все повече и повече тази способност. Животът тук бе коренно различен от онзи, който водеше преди да се принуди да емигрира. Макар и твърде кратко, миналото му на военен го бе научило да цени в хората качества, които рядко срещаше в ежедневието си.
- Нищо не ми липсва – отговори кратко. – Тези, които имам ми стигат.
Размисли за секунда и добави.
- Крисчън е един от онези, които смятам за приятели.
- А брат му? Можем ли да разчитаме на него?
- Не съм сигурен – поколеба се той. – Виждал съм го само веднъж, на едно градинско барбекю. Приятен младеж, много енергичен и забавен. Нищо не пречи да опитаме.
- Разбира се – кимна Боряна. – Кога ще му се обадим?
Петър я погледна и вдигна вежди.
- Сега ли искаш?
- Не може ли? Ако мислиш, че е удобно, разбира се.
Работният ден завършваше, но Крисчън със сигурност още беше в офиса. Обикновено не тръгваше преди шест, а ако някой проект зациклеше се случваше да остане и до полунощ. Не виждаше пречка да му позвъни.
Извади мобилния си телефон от джоба на ризата и го набра.