автор: FluBalu

Секунди, минути, тиктака умът.
Животът напомня за нещо студено.
А дните са крачки по голия път,
по който прозират белязани вени.

Нататък какво ли е? Господ мълчи,
разкрил ми отдавна извечната тайна.
Но истини – много, а нямам очи
или за проглеждане още е рано?

Навярно е просто. Израстват крила.
Животът е първи урок по летене.
Тук някой е мравка, а друг е пчела,
небето вали и е много зелено.

Оттатък е синьо от много любов,
оттатък е бяло и ангелски чисто.
Единствено пътят е още суров,
защото израствам полека и ниско.

Ще бъда белязана с рани от скръб,
ще бъда щастливо целуната свише.
Сега си почивам до силния дъб,
от брадва ранен и по чудо разлистен.

Цвета Иванова