автор: ninaKirova

Така я помня … вечно бягаща, вечно гонеща се,
но не с живота, нито със себе си …
Надпреварваше се с миналото…
Ами ако то я настигне? Ами ако я догони?
Как ще постъпи? Как ще реагира?
И този страх я изпълваше,
смразяваше и разяждаше до основи
така, както киселинния дъжд разяжда
и убива лехата с червени рози под прозореца.
Но не си ли и ти, мила моя, същинска роза?
Невинна, откъсната и оставена да изсъхне,
а после поставена в рамка над вратата
и от студеното стъкло, като на кино,
наблюдаваш как миналото ти те задминава…
Така я помня…вечно бягаща, все така неосъзнала,
че миналото е химера, че няма минало…
Та, от миналото ли бягаше или от себе си, любима?