автор: Sova

Странно е как точно когато си се отказал да вярваш, че сърцето ти може да обича отново.
Някой влиза вътре в него, запалва лампата, събира разпиллените листове от пода, забърсва прахта от мебелите. След това запалва камината и сяда пред нея с чаша чай и историята на живота ти в ръцете си. И остава там.
Остава докато...
канапето пред камината добие нвговата форма, леглото, научено да разпознава тялото му, не изскърцва, когато легне в него, за да получи покой през нощта.
Остава докато по паркета не са изсъхнали мокрите му стъпки от прехода между банята и спалнята. Докато всичко се напои с аромата му.
Остава…
Докато дъждът навън утихне. След това се облича, загасва камината, загасва и лампите, взима чантата си, пълна с вехтории, отваря входната врата и бавно я затваря след себе си.
А вятърът от незатворения прозорец горе издухва листовете от историята на живота ги.
Разбърква ги.
И те дълго време стоят на пода така.
Разпилени.