автор: LeoBedrosian

„… само добре обучен Паднал, от най-висок ранг може да скрие истинската си същност от въоръжените с тая благодат свиши. Но дори и най-изпечения манипулатор, лъжеца от Преизподнята, самия Сатана не може да заблуди Бога. Бог провижда всичко, вижда и в най-тъмните кътчета на душата, знае какво е било, какво е и какво ще бъде.
За него Времето е материя, която Той може да умеси, формира и да извае най-съвършената скулптура, както Праксител от Атина е ваел Венера Милоска, или Мирон – дискохвъргача. Бог предугажда всяко едно действие, намерение или промисъл, всяко желание, молитва или притеснение. Той е оня върховен и единствен властелин на Земно и Неземно, комуто са подчинени и въздесъщите, и Демоните и тленните, душевните и бездушните. Всичко живо и неживо. Затова на Него е дадена най-висшата сила на усет, чувство и познание.“

Така бе записано в кодекса на Небесните сили, с който се увековечаваше умението на висшите и добродетелните и им се даваше възможността да усещат и да противодействат на демоничните сили на падналите. Или ако не друго, поне да ги избягват. Кодекса бе написан от него, въведен в Свишия съвет и одобрен от целия му състав. И когато бе приет го сведе за изпълнение от Изпълнителния съвет на Демиурзите-съзидатели, онези, които пряко изпълняваха волята му. Така, да видим кой е „Добре обучения Паднал“, който бе така вещ, толкова умел, че бе успял да скрие същността си от него. Да, вече нямаше ония сили, които притежаваше там, но все си мислеше, че е запазил способностите си да познава низостта и пошлостта. Дали тоя, чиято миризлива тлен лежи на смъртния си одър не е „Паднал от най-висш ранг“? Или той е вече толкова отслабнал, чене може да се противопостави на изстиващите му сили?

- Мамка му, добре се натъртих. Сам ще стана, още нямам нужда от помощта на един голобрад син – отблъсна с достойнство подадената ръка на Йоши. Мигновения скок на сина не можа да изпревари светкавичната реакция, сблъсъка на тъмнината със светлината, която запрати баща му на пода.
- Казах ли ти, че и мен така ме блъсна силата му. Сякаш хиляди дяволи ме челосаха с адски чук по темето.
- Никъде в Делото на Йов не пише да му е давана тая сила. – Стареца изпъна артритните си сухожилия, които изскърцаха като ръждясали пружини докато се изправяше на крака. – Кой ли му я е дал, питам се и почти се сещам. По-скоро усещам пръста на Сатана - подлеца и тук, мамицата му!
- Ще продължаваме ли, или да му дръпна шалтера на тоя мерзавец?
- Най лесно е да дръпнеш шалтера на някой, Йоши, става веднага и е безотказно! Виж, живота е друга работа, той е изкуство, чийто чудеса са дадени на малцина. Няма да убиваме, а ще съживяваме сине. Подай ми conixi memoriae да го видим тоя хубостник, какво помни…

* * *

- Дръж му главата по-здраво, че никаквеца нещо ми опъва – в стаята започва да мирише на опърлено и дима се смесва с вонята от разлагащата се плът. Двамата мъчители са надянали маски против грип срещу непоносимата воня и отстрани случаен наблюдател може да ги вземе за средновековни екзекутори от Светата инквизиция, които издевателстват над клетото тяло на смъртник. Всъщност наблюдателят няма да бъде далеч в заключението си. Форсираният уред, източващ паметта на нещастника изгаряше плътта на мозъка му и усещането на жив човек щеше да бъде далеч по-болезнено от методите на древните йезуити. – Да види той срещу кого е решил да използва проклетите си демонични сили, дръж го сине!
- Никога не съм стискал по-здраво татко. Още малко и ще се изпусна от напъване – процежда през зъби напрегнатия до краен предел младеж докато опъва широкия бандаж с който е пристегната главата на нещастника. Плътта започва да подава на натиска и смачкания череп проскърцва, сякаш всеки миг ще се смачка.
- Ето, виждаш ли тия образи? Чакай да включа гласовия анализатор, така – бащата превключва някакви миниатюрни копчета на адския инструмент, чийто тънък накрайник е мушнал дълбоко в ухото на пациента. Изведнъж болничната стая се изпълва със гробовен брътвеж, който излиза непрекъсван от малкия говорител на инструмента.
„ … лето хиляда седемстотин и осемнадесето от Христа… Град Фрайбург, управляван от Великия Херцог на Провинция Есен … Малка тъмна стаичка в която освен влага и плесен може да срещнеш най-много някоя едра хлебарка.
Легло, по-скоро скъсана черга, наметната върху вонящ сламник. Лежа втори месец на него и дишам. Или поне се опитвам да дишам, въпреки, че предпочитам отдавна да съм се пренесъл отвъд… Там сигурно е по-хубаво от тая смърдяща дупка… Ами, ако ида в Ада!? Е, какво, като е Ад. Сигурно и в пъкъла, в най-дълбоката му сфера, сред най-грешните ще бъде по-добре… Защо не умирам, кой ме наказа? Защо, по дяволите не ме прибираш … боже!? Проклинам те, трижди те кълна и сквернословя против волята ти, проклет да си!
А оня хубавец? Георг беше, нали ми обеща. Вечна младост, вика, ще се радваш още дълги години на завидната си участ, на младостта си, казва. Пфу! Ако това му е младостта не я ща! Да, оцелях, пак не умрях, въпреки, че го проклех, него и цялата му свита и какво? Прости ли ми? Уби ли ме? Не, остави ме да гния във Вечността, мамка му! И какво направи тоя хубавец, със всичките му лекарства, билки и отвари? Даде ли ми младост? Живот, аз живот си имам предостатъчно! Не му го ща аз тоя живот, да си го взима, проклетника. Ама той, да покаже на Херцога колко е напреднал в изследванията си, да се докаже, за да спечели висшето му благоразположение. Знам ги аз тия нагаждачи, все гледат да се издокарат пред някой големец, а опитните мишки, да се мъчат! Ох, каква е тая моя зла участ, защо!?“

- Татко, ще се изпусна…
- Шшт, чуваш ли, тоя проговори. Знаеш ли кой е Георг, а? Знаеш ли? – трескаво фокусира Бащата уреда и се стреми да не изпусне и най-слабия сигнал от загиващия мозък – Фауст е това, хиляди мълнии и цял батальон с дяволи опашати! Ще те хвана, копеле неедно!
- Това е прекрасно, но аз отчаяно се нуждая от едно стомашно освобождение и отивам!
- Завържи края на бандажа за крака на леглото и отивай, непрокопсаник такъв! Точно когато тоя вмирисан труп започна да си казва и вкуса на майчиното мляко му се досрало! Некадърник неден!
Сина връзва криво-ляво шнура и изтичва до тъмното помещение, като придържа с ръка спазмите в долната част на корема си.
- Хайде, влечуго, казвай по- нататък. Чакай да ти вдигна напрежението, та да получиш стимул, мошенико. Какво стана с оня самозванец, къде отиде, какво ти направи? Говори, мамка ти!

„Не мога да отрека, че някои от лековете му са чудодейни. Като оня коноп от Индийте. Как само ме пренася в оная източна екзотика, какви млади девици ме помазват с елей и ми носят най-отбрани напитки. Какви са меки кожите им и как ухаят на жасмин… Жалко, че действието му е толкова кратко, пфу! Бих желал да съм постоянно там, в страната на омаята. А то какво, само след няколко часа се сгромолясвам отново във непоносимостта., Ух, каква воня, каква безнадеждност!
След всеки един сеанс с професора пропадам все по-ниско и по-дълбоко в безкрая на мъки и терзания! Защо ми бе това безсмъртие и коя зла съдба ме срещна … тогава … в оная незапомнена древност… пук …ц … п,п…“
- Мамка му, заглъхва! – Йерихон започва трескаво да върти разни копчета и да натиска лостовете за управление в стремежа си да научи още нещо, докато сигнала става все по-слаб и думите все по-неразбираемо започват да се процеждат сред пукания и шум. – Не се разваляй, точно сега, по-дяволите! Къде отиде, тоя дрисльо, точно сега ли трябваше да изпразва, червото си, мамка му!

„ Цък, … прр, пук. п, пук… прр… Гилгамеш, пук … защо ,… (тук уреда издава странен високочестотен шум, сякаш някой се опитва да го заглуши) в оная пустош, на онова безрадостно място … (шум) … И защо трябваше да ми разкрива най-великата Тайна? Тайната на … (шум) … безвре… ечността, … смъртието. С какво я бях заслужил, и кои богове …“

- Мамка му – процеди се от започналия да се обезцветява лик на Йерихон – Гилгамеш, тоя ли е бил, брей. Ела бе, ела да чуеш, тук се намесват праисторически сили, чудовищни знамения, истински прокоби. Удави ли се в тоя кенеф, нехранимайко такъв?
- Нали се бяхме разбрали нещо, нали няма да Я споменаваме. Ще те помоля да не го правиш, поне не пред мен, татко! – отвръща сина, като закопчава пътьом ципа на панталона си.
- Няма никакво значение пред това, което говори тоя, смърдящия. Представи си, срещнал е Гилгамеш!
- Хиляди дяволи, и кога е станало това?
- Ами не знам… Вероятно преди десетина хиляди слънчеви години. Чакай, какво, казва Ур! - Лика на Йерихон пребледнява още по-силно и тялото му се вцепенява като след ухапване от Горгона – Земята Ур, по-дяволите. Къде беше това?
- Никой не знае, имаше някакво писание, по-древно и от тебе. Епос някакъв мисля.
- Епоса на Гилгамеш, но той не беше ли изгубен безвъзвратно!? Мамицата му!
- Беше, ама тия тук са успели да го възстановят по някакви плочки, или поне отчасти.

Уреда изпуква пак и от кръглия му говорител се отделят още няколко несвързани думи сред паразитен шум и чести прекъсвания от които двамата успяват да разберат, не без върховно усилие на волята, че нещастника се е срещнал е един не по-малко окаян древен пророк, който скитал сред пустинята в продължение на цели четиридесет години и който, въпреки несвързаните си приказки е успял да му каже нещо много важно. Успял е да му разкрие тайната на боговете, нещо, което никога никое божество, дори най-върховното не можеше да си позволи да разкрие на който и да е смъртник. Срещнал е Гилгамеш.

А тайната е на безсмъртието.

продължава