автор: ambrouse

Черната котка се шмугна покрай Стела и изприпка до бордюра. Завъртя глава и се озърна със зелените си хипнотични очи, очевидно възнамеряваше да пресече. Да пресече пътя й. Стела се скова от напрежение, но само за момент. После инстинктите й за самосъхранение я подтикнаха да се втурне напред и да се опита да изпревари канещото се притича през тротоара животно. Но може би котките също имаха суеверия и не обичаха облечени в черно човешки индивиди да пресичат пътя им. Котката се оказа по-бърза, изпревари Стела, макар и на косъм.
Стела загуби ума и дума, защото знаеше, че я очаква беда. Проклинаше се наум, че е минала по този път и е допуснала прокобата да я достигне. Нямаше никакви съмнения, че ще й се случи нещо лошо. Вече два пъти черна котка й бе пресичала път, като и двата пъти я бе връхлитало нещастие, голямо нещастие. Първият път бе преди десет години. Тогава тя все още не бе суеверна и дори не плю през рамо в опит да разруши магията. Само че седмица след случката гаджето й я заряза, по изключително странен начин, и Стела потъна в дълбока депресия, от която успя да се измъкне чак след година и половина.
Вторият път бе преди пет години. Тринайсет дена след като един опърпан, черен като катран котак притича пред краката й, Стела бе ухапана от пчела и едва не загина от алергичната реакция. Така че Стела внимаваше много с черните котки. Изпадаше в ужас, когато видеше такова животно.
Нещо лошо щеше да се случи, на нея или на някого от най-близките й хора, Стела бе твърдо убедена в това. Убедена бе и, че нищо не може да се направи по въпроса.
Зареденото с неизвестност чакането я убиваше. На всичкото отгоре не знаеше откъде ще дойде бедата. Докато пресичаше на пешеходна пътека, очакваше че спирачките на някоя кола ще откажат. Когато минаваше покрай жилищен блок, си мислеше, че върху главата й всеки момент ще се стовари саксия. Всяко дребно неразположение й се струваше предвестник на смъртоносна болест. Разтреперваше се при всяко телефонно позвъняване. Мина цяла седмица, но нищо лошо не сполетя Стела. Обаче нервите й бяха пред скъсване. В един момент й се прииска нещастието да дойде по-бързо, за да може веднъж завинаги да го остави зад гърба си.
Притеснения на Стела постепенно се насочиха към баща й, който преди няколко години бе получил инсулт и често получаваше кризи, свързани с внезапни скокове на кръвното налягате. Стела бе почти сигурна, че баща й ще почине, и то заради нейната непредпазливост – защото бе позволила на някаква си тъпа черна котка да й пресече пътя.
Стела се обаждаше на родителите си, които живееха в провинцията, всеки ден в 10 часа сутринта. Обикновено си побъбряше десетина минути с майка си, а после изслушваше за кратко оплакванията на баща си. Много рядко се случваше графикът за разговори да бъде променен. Затова Стела се втрещи от ужас, когато една нощ – по-точно в два часа и няколко минути – бе събудена от майка си. Досега никога не се бе случвало майка й да й звъни в такъв „мъртъв” час. Нещо лошо бе станало, Стела бе сигурна в това.
Тресящата се от нерви млада жена не събра сили да приеме обаждането. И тогава внезапно в главата й се зароди идеята, че все още не е късно и може да предпази баща си. „Едно пресичане на пътя от черна котка – една беда” – така си мислеше Стела. „Ако бедата сполети другиго, на баща ми ще му се размине”.
Стела излезе на балкона и погледна към плочника долу. „Трети етаж, не е толкова високо. Ако скоча, най-много да си счупя нещо, я крак, я ръка. Да, нещастие, но не голямо. Готова съм да поема прокобата върху себе си, за да спася баща си. Готова съм да се жертвам.”
Прекрачи чевръсто парапета и без да капка колебание скочи. Хладният нощен въздух я взе в прегръдките си за секунди. После проблясък на остра болка и непрогледен мрак.

***

Майката на Стела се прокашля и заговори в телефона си:
– Миличка, дано да не съм те събудила. Май не биваше да ти звъня толкова късно, но просто не можах да се въздържа. Баща ти гледал до късно телевизия…казали числата от тотото…в нощната емисия. Нашите са излезли, дъще, шестица имаме… толкова се вълнувам. Та затова реших да ти звънна, но ти не вдигна, така че ти оставям гласово съобщение. Чакам да ми се обадиш. За баща си не се тревожи. Дадох му успокоителни, защото от вълнение му се разхлопа сърцето. Вече се поуспокои, и гради планове за бъдещето, много е щастлив милият. Край на проблемите, Стели. Толкова се радвам… Хайде, чакам да ми се обадиш. Много неща имаме да обсъдим… Нали си мечтаеше за апартамент в квартал „Иван Вазов”, имаш го! Господи, какъв късмет! Чао, засега.

***

Полицаят погледна покритото с чаршаф тяло и изсумтя:
– Лош късмет. Ако не се бе ударила в сателитната чиния на втория етаж, може би нямаше да падне на главата си. Но когато човек e решил да се самоубиe, нищо не може да го спре… А е толкова млада… Защо, защо?