автор: cattiva2511

Втора глава

Амелия погледна неодобрително към русото момиче до себе си. Очите й бяха неустоими — ангелски очи. Въпреки това Амелия знаеше, че пред нея не стои ангел. Зоуи бе всичко друго, но не и това…
— Ако знаех, какво е станало никога нямаше да ви го дам! — каза тя. Искаше да вкара наследника си в правия път, да му подари любов. Знаеше всичко за Мойра преди смъртта й и според нея тя бе човекът за Джаксън. Когато Мойра изчезна от Света на живите, Амелия не се притесни, защото тя не бе и в Другия свят…
Амелия не искаше да предприеме следващата крачка и да остави семейството си. Искаше да бди над тях и така получи позволението на Духовете да остане и да наглежда потомците си. Никога не бе срещала друга форма на съществуване като себе си… до сега. Но тази тук, това дете, това красиво създание… то не бе като Амелия.
— Не знаех какво е станало. Тя няма да дари мир на Черния Джак, накарайте я да си иде.
„Не, той ще й помогне!…“ — направи знаци с ръцете си Зоуи. Тя се бе родила глуха. Това не й пречеше. Имаше грижовна майка, любящ годеник… всичко. Но живота й бе отнет. Като труп тя придоби слух, чуваше за пръв път през живота си. В началото това толкова я зарадва, че тя почти забрави какво бе станало. Докато не ги видя. Тези, които я бяха погубили. Тогава се появи и Той. Духа на Великия индиански вожд. Зоуи взе неговата сила и започна да ловува. След като тялото й бе унищожено, Зоуи остана по средата, не прекрачи портите на Другия свят, остана с Мангас, който също като нея не получи покой, въпреки всичко, което бяха сторили, за да си отмъстят. Като затворена между двата свята Зоуи отново изгуби слуха си. Тя не можеше да бъде друга, същността й бе да е такава.
— Той е мое семейство, а тя ще го погуби окончателно. Защо не я оставите да отиде и да ги избие всички сама? — Зоуи се взираше в устата на духа на Амелия. Способна да чете по устните й тя разбираше всичко, което се казваше.
„Защото, това няма да й даде покой. Ловът, дебненето, изчакването… плана. Това е нещото, което ще й помогне да стигне до Другия свят.“
— Това само ще я озлоби. Защо не я оставихте да си иде, защо я задържахте? — Амелия разбираше езика на Зоуи. За толкова години в Света на живите тя бе научила доста неща. Не можеше да знае всичко, все още бе в този свят, така че още разсъждаваше и мислеше като човек, но това щеше да се промени, когато най-накрая решеше да си иде. Не знаеше какво я чака отвъд, но и не бързаше да разбере.
„Защото те й причиниха болка, заслужават да бъдат наказани, трябва да се раздаде правосъдие. Няма да спрем, докато всички те не си платят.“
— Знаеш, че това никога няма да спре, нали? Винаги ще има жертви, това е животът, вие никога няма да спрете, нали?
„Никога няма да спрем!“ — съгласи се Зоуи.

* * *

Мойра не можеше да заспи. Дали някога щеше да може да спи? Надяваше се, че не, защото това означаваше, че щеше да сънува, а тя не искаше да сънува. Знаеше какво ще види във фантазиите си. Стисна медальона на майка си. Преди нещата бяха много по-прости, макар проблемите й тогава, да я занимаваха ден и нощ. Вярваше, че е наследница на богат род, майка й бе казала, че е така. Отгледаха я, нея и брат й, като им дадоха добро образование за възможностите си. Но за какво й бе сега всичко това? Напусна Ирландия, за да не е в тежест на семейството на Кевин. Искаше да му помогне, като си намери работа в Англия, искаше да направи живота си по-добър. Вместо това тя умря.
Дали и Черния Джак, бе от Онези? Дали бе като лорд Роджър? Дали и той членуваше в онзи клуб? Дали е бил там онази вечер?
Дори и да е бил едва ли щеше да я познае. Мойра знаеше, колко момичета са били погубени от онези мъже. Те не се помнеха, те просто преминаваха за тяхно удоволствие. След като се върна в Света на живите, момичето сля съзнанието си с това на Зоуи и Мангас Колорадас. Видя какво бе станало с тях, видя какво са им причинили. Това я разгневи още повече.
От една страна Мангас Колорадас — велик вожд. Предвождаше народа си, като се надяваше, че ще живее в мир с белите. Дори се съгласи да потъпче гордостта си и да развее бялото знаме пред натрапниците в земите си. Не искаше да се пролива кръв, искаше мир и спокойствие за себе си и тези, които обичаше. Отначало дори помисли, че ще го получи. Но бригадния генерал Джоузеф Родмън Уест го излъга. Той не искаше мир. Той мразеше всеки различен нему, а индианците бяха други.
Червени ръце сред своите, Мангас Колорадас сред белите, бе предаден и убит. Главата му бе откъсната, сварена и консервирана. Тогава той остана в сенките, остана по средата… остана, за да види как избиват хората му. Великия вожд на апачите зачака, за да си отмъсти на това бяло семейство, което го излъга и което причини толкова страдания… надеждите му се оправдаха един ден, когато срещна Зоуи.
От друга страна Зоуи имаше всичко, което можеше да иска. Годеникът й Дийн я обичаше, щяха да се женят. Тя пътуваше към него щастлива и доволна, че скоро ще се съединят, но мина през града Акме, града на Мангас Колорадас. Там, виждайки как наследниците на Джоузеф Уест продължават да преследват и избиват червенокожи, Зоуи реши да помогне. Това я постави на пътя на братята и те отнеха живота й така, както го направи лорд Роджър с Мойра.
Заравяйки трупа й, все едно е куче, те не видели, че Зоуи още диша. Намери я Индианеца, решил да й помогне, но Мангас Колорадас я взе пръв. Така и двамата щяха да имат своя жадуван край. Щяха да накажат всички онези, които трябваше да бъдат наказани. Зоуи жадуваше за кръв, за тяхната кръв и тръгна на лов…
Но след като всичко приключи, тя и Червени ръце не намериха покой. Те останаха в сенките и дебнеха. Чакаха новата си плячка. В света имаше хищници и жертви, за себе си те решиха никога повече да не бъдат от втория вид.

* * *

Джак се запъти към стаята на Мойра в особено добро настроение. Докато Петибоун го обличаше каза, че момичето е будно. Трябвало й нова прислужница. От къде, за Бога, да вземе пари за такава? Джак бе тотално разорен и не можеше да си позволи абсолютно нищо. За това и планът, който сътвори му се стори толкова добър. Щеше да накара всички натруфени контета да си загубят ума по едно жена със съмнителна репутация. Щеше да се посмее за тяхна сметка, така както те се смяха на него сега. В същото време младия мъж щеше да приспи и собственото си чувство за вина, че едва не прегази въпросната жена. Тя бе красива и ако бе и умна щеше да уреди живота си перфектно, така както не бе и мечтала в досегашния си живот. Джак от своя страна щеше да гушне две хиляди и така да оправи, поне за момент, положението си.
— Как се чувствате, госпожице? Как е второто Ви име? — попита той, като се настани на един стол срещу леглото на жената. Тя седеше студена и далечна, в погледа й не се четеше нито една емоция. За какво ли мислеше сега?
— Мойра О`Тул.
— Така, госпожице О`Тул — започна да говори Джак. В гласа му се долавяха арогантни, снизходителни нотки. И той като Онези я мислеше за по-малко човек от себе си. — Разкажете ми повече за себе си. Къде живеете, с какво си изкарвате прехраната, такива неща…
— Работех като прислужница в една къща.
— Трябва ли да им съобщя къде сте?
— Не!
— Не? Защо, госпожице О`Тул? — повдигна вежди. Тази жена бе наистина красива. Никога не бе виждал създание с такъв цвят на косата. Не можеше да прецени дали е червен или кафяв… по-скоро меден.
— Защото напуснах.
— Защо?
— Защото не ми харесаха условията. От тук нататък правя само това, което ми харесва, господине. А в момента не ми харесва да Ви давам обяснения.
— Какво правихте сама в онази тъмна нощ, среща с любовник ли имахте? — Джак се подразни на отношението й към себе си. Но имаше нещо в нея, в тази самонадеяна и наперена стойка. Сякаш тя бе войник на пост и чакаше да нападне врага. Той ли бе този враг?
— Не.
— Тогава какво?
— Това не е Ваша работа.
— Добре, щом не искате да говорите за миналото си, сте напълно права, не е моя работа. Нека Ви разкажа за себе си, тогава, става ли? Аз съм беден баронет и рано или късно трябва да се оженя за пари, за да мога да поддържам тази купчина камъни…
— И това какво общо има с мен? — значи искаше нещо. Всичко, за което Мойра можеше да се сети бе отвратително. Не се притесняваше, не се страхуваше, ако нещо се обърка помощта ще дойде. Мангас и Зоуи бяха винаги готови за атака, а Мойра жадуваше за нея.
— Вие говорите добре, явно не сте и глупава… — отново този снизходителен тон.
— Макар че произхождам от бедно фермерско семейство, това не ме прави по-малко човек. Майка ми, Мери, настоя да даде добро образование на мен и моя брат. Напуснах дома си, само защото исках да му помогна, той има жена и деца. Родителите ми умряха от тиф, те не могат да ни поддържат в момента — не знаеше защо му разказа това. Почувства се почти нормална, докато си говореше с този човек. За миг забрави, какво е станало и искаше просто да му докаже, че не стои по-долу от него. Мери винаги е твърдяла, че е незаконна дъщеря на английски благородник и това правеше Мойра и брат й Кевин наследници на човек, когото дори не познаваха, но вярваха, че съществува.
— Доста странно…
— Защо? Защото кръвта ни не е синя? Искам да Ви попитам, с Вашето потекло, ще живеете ли вечно, господине? Или и Вие като нас, всички останали на този свят, един ден ще умрете? — тя се почувства жива. Странно чувство, което помисли, че си е отишло, както и истинския й живот.
— Аз… — Джак не можа да продължи, защото в стаята влезе неговия приятел. И той ли бе от тях? Изглеждаше добродушен, но Мойра знаеше, че това не е истина. Никой не е такъв какъвто изглежда, най-вече тя.
— Значи е будна, каза ли й вече за плана ни? — попита директно мъжът, при което Джак го изгледа намръщено. Тактът не бе от силната страна на Спенс.
— Какъв план?
— Нека първо да Ви обясня, госпожице. Спенс ще наследи титлата херцог и не би направил нещо, за да навреди на репутацията си. За сега той е маркиз с пълните си права. Слава Богу аз нямам претенции за толкова висока титла. Нека й се радва моя братовчед, Ейлсбъри.
— Хайде, Джак! — прекъсна го Спенс — Сигурен съм, че мис О`Тул не се интересува от родословното ни дърво, нито от липсващите ти титли.
— Извинявам се. Мис О`Тул, временно сте нетрудоспособна, заради ръката си, нямате къде да идете и нямате къде да живеете, за това и реших да Ви предложа нещо, от което всички да сме доволни. — Мойра се ядоса. Значи така, тези искаха да я използват. Така както всички мъже искаха да използват жената. В това време, защото Мойра знаеше, че има много повече от това, което е сега, жената бе нищо. Жена като нея, без пари и защита бе още по-долу от нищо. За това й се случи всичко това, за това стана, така че тя умря, без никой да си мръдне пръста. Но нещата щяха да си променят, тя щеше да се застъпи за себе си и за всички, които бяха използвани от Онези.
— Слушам, какво искате от мен? — „кажи го, кажи какво искаш да направиш с жена като мен. Тогава аз ще ти покажа какво ще направя с човек като теб!“
— Ако се съгласите с малката шега, която сме замислили със Спенс, Ви обещавам истинско забавление. И най-важното, ако нещата се развият както се надяваме, повече никога няма да се притеснявате за паричното си положение…
— Все още не разбрах какво искате? — прекъсна го тя. Джак се усмихна доволно, това не бе скромна и глупава ирландска селянка. О не, това бе жена с характер и твърд поглед. Това можеше да е проблем, защото мъжете от висшето общество не си търсеха силни половинки. Точно обратното, но след като Джак поработи с нея, щеше да оправи нещата.
— Хрумвало ли Ви е някога да се представите, като истинска дама? Какво ще стане ако Ви представим пред лондонското общество, като дама с благородно потекло? Ще изчакаме подходящия момент и ще Ви представим като моя далечна родственица от Ирландия, а аз ще бъда Вашия покровител. Баща Ви ще е барон, от което следва, че сте лейди. Лейди Мойра. Как Ви звучи?
— Идеално! — усмихна се жената. Значи така, няма драма, няма съмнение, няма дори опит да ги убеди, че не търси материалното в живота. Още по-добре. Значи тази е от породата на Черния Джак, това само улесни плана му.
— Имам само една забележка.
— И каква е тя, мис О`Тул? — попита другия мъж.
— Не искам да чакам — много скоро тялото й щеше да започне да се разпада. Преди това трябваше да попадне в света на Онези, а когато най-малко очакват да нападне. Червени ръце бе войн, стратегията бе неговата същност, но бе нетърпелив. От друга страна Зоуи можеше да чака. Така духа на двамата се съчета в сила, която Мойра О`Тул щеше да отприщи върху главите на тези, които го заслужаваха.
— Не можете да се появите сега и с тази ръка. Първо трябва да Ви подготвим, да Ви обучим…
— Не, ако искате да чакам, отговорът е не. Знам как да се държа, също така знам, че трябва да си затварям устата пред силните мъже от високите Ви кръгове. Ръката не ме притеснява, това не е проблем. Или приемете моите условия, или си тръгвам веднага и не можете да ме спрете!
В главата на Джак настъпи хаос. Тази жена бе нещо различно, знаеше какво иска и действа, за да го постигне. Възхити й се. Това добре, но ако направеше нещата прибързано щеше да загуби всичко, щеше да се провали с гръм и трясък още преди да започне. Трябваше да я убеди да почакат, да я научи, да я направи идеална.
— Не мога да се съглася с това, мис! — отсече твърдо. Тя щеше да се уплаши, че няма да може да се издигне и щеше да се предаде.
— Тогава, аз мога да Ви кажа само едно: Довиждане! — Мойра О`Тул стана от леглото, както бе облечена в бялата риза, която й оставиха снощи. Загледа се в мъжете от високо и започна да се оглежда, за да намери дрехи, с които да си тръгне от тях. Така като вчера слугите взеха нейните собствени, трябваше да открие нещо друго.
— И къде смятате да идете? — попита подигравателно Джак.
— Не е Ваша работа! Къде са дрехите ми? — тези, с които я бяха заловили Онези. Макар, когато нещата тръгнаха на зле и дрехите й да бяха нарязани и изхвърлени, тя се бе озовала в тях, когато се събуди в дома на Индианеца. Роклята бе здрава, като в началото. Поправена, както бе поправено и тялото й.
— Моля да размислите…
— Не, приемате или не? Това са моите условия — Джак се загледа в ръката й. Тя бе синя и леко подута, но сякаш не бе счупена. Мойра я движеше с лекота. Кой човек е способен да пренебрегне болката по този начин? Дали нямаше нещо повече в нея? Какво ли е станало в миналото й? Джак разтърси глава. Не това е целта му, не искаше да знае нищо, така имаше опасност да се привърже и дори да изпита вина, че я използва, за да подобри собственото си положение. Не, каквото и да криеше в миналото си тази жена не го засягаше.
— Така да е, мис О`Тул. Да стане както Вие искате! — предаде се той. Знаеше, вътрешно бе сигурен, че ако й откаже тя ще си иде и тогава нямаше да има оръдие, с което да изпълни плана си.