автор: ringo

Вървеше по познатия път, по който бе вървял години наред и в главата му напираха различни мисли. Отдавна не беше виждал единствения си син, който работеше като шофьор в Родопите. Вчера се обади по телефона за да му каже че ще направи всичко възможно да успее да дойде за юбилея му днес и старият актьор вече тръпнеше в приятно очакване...
Момчето му бе единствената радост сега. След смъртта на майката, баща и син още повече чувстваха нужда един от друг, макар че рядко им се удаваше да бъдат заедно.
Скоро стигна до сградата на театъра. Всички артисти вече бяха тук. Когато минаваше край тях – беловлас и достолепен, младите с уважение и почит го поздравиха, а по-възрастните сърдечно го прегърнаха.
Влезе в своята гримьорна. Лъхна го познат аромат. Чистачките пак бяха сложили в кристалната ваза няколко съвсем свежи рози – неговите любими цветя. Беше наблюдавал тези жени дълги години, не само по професионален навик. Те оставаха незабележими, въпреки че най-съзнателно си вършеха работата. Големите събития ги отминаваха. И затова той искрено се радваше, когато на репетиция или на представление ги видеше в салона. Облечени скромно, без традиционните престилки, те все пак се отличаваха от другата публика. Обикновено сядаха стеснително на края на реда и захласнато гледаха. Тогава той играеше главно за тях.
Някой предпазливо почука на вратата. Беше един от служителите.
- Викат Ви! Тържеството след малко ще започне.
- Благодаря, идвам! – усмихна се актьорът.
Огледа стаята с многобройните фотоси от различни постановки, въздъхна и излезе.
Салонът бе изпълнен до последното място, както на най-посещаваните пиеси. Пътеките отстрани също бяха запълнени с правостоящи зрители, които не бяха имали късмета да се сдобият с билети. При появяването му гръмна буря от ръкопляскания, които дълго не стихнаха.
След това известен столичен театровед говори надълго и нашироко за неговия творчески път, за мястото му в театъра, за заслугите му към изкуството и културата в родния му град. В съзнанието на стария актьор като на филмова лента се редяха спомени от първите му роли в театъра. Струваше му се, че това не е било много отдавна. А всъщност бяха изминали десетилетия.
Театроведът привърши словото си, като пожела здраве и дълъг живот на юбиляря. След това започнаха приветствията. Представители на културни институти, учреждения и предприятия, на различни организации му честитяха юбилея, благодаряха му за хубавите мигове, с които ги бе дарявал. Колеги, стари и млади, също го поздравиха сърдечно, благодарейки за партньорството му на сцената. Той, развълнуван, с овлажнели очи, чувстваше, че нещо много скъпо и близко безвъзвратно си отива.
По едно време един от служителите се приближи до директора на театъра и каза нещо на ухото му. После двамата излязоха.
Поздравленията и приветствията продължаваха. И две огромни редици от кошници с цветя запълниха авансцената...
Официалната част приключи и той се отправи към своята гримьорна. Трябваше да се подготви за последното представление. Вървейки по коридора, му се стори, че артистите и служителите го гледат някак особено. “Съжаляват ме, че напускам театъра”! – помисли с тъга той.
Когато по-късно, вече готов, излезе от гримьорната, в коридора нямаше никой, беше тихо. От една стая, чиято врата бе открехната, чу своето име. Разговаряха две служителки:
- Току що съобщиха на директора…Горкият, как ли ще му го кажат? Сега остава едничък на тоя свят?
- А как е станало?
- Катастрофирал с камион в Родопите. Паднал в някаква пропаст и на път за болницата, починал... А той го чакаше да дойде за юбилея му днес!... Жалко за добрия човек!...
Старият актьор едва се задържа на краката си. Подпря се на стената. Сърцето му сякаш спря да бие. Синът му! Едничката му радост и надежда!!
С натежала глава и хиляди звънци в ушите се довлече до гримьорната. Отпусна се на един стол – безсилен, безпаметен. Колко време бе седял така, не помнеше. Някъде отдалеч до него дойде звукът на първия звънец. Мъчително и бавно се връщаше към действителността. Мислите и сетивата му с усилие пробиваха някаква плътна стена, която го отделяше от реалното. Отправил невиждащ поглед пред себе си, изведнъж се съзря в огледалото. Трябваше да мине време, за да възприеме отражението на своя образ. Отсреща го гледаше остарял и безпомощен човек.
“Хайде! Събери сили!... Хората те чакат!”
“Хората ли?…А аз не съм ли човек?”
“Трябва, разбери! Те те чакат, обичат те!”
“Трябва да ме разберат! Не им ли служих цял живот честно и добросъвестно?!”
“Ти живя за тях и чрез тях!”
Отмести ненавистен поглед от огледалото и безцелно го отправи в пространството. Сякаш неведоми сили отново го хвърлиха в Нищото. Беше без мисъл, без чувства. Разтвори се във времето и сякаш престана да съществува.
…Сетивата му отново се възвръщаха. Постепенно пред очите му изплува кристалната ваза с червените рози. Неговите рози! Не, розите за него! Едва сега почувства вълшебният им аромат.
И той реши.
Стана и като пое дълбоко дъх, тръгна към сцената.

След падането на завесата дълго го аплодираха. Прие с дълбок поклон оглушителните аплодисменти на публиката и, величествен и достолепен, напусна сцената...Но зрителите не искаха така лесно да се сбогуват с любимия си актьор и продължаваха да аплодират... Противно на очакванията, не излезе да се поклони на публиката.
Потърсиха го в гримьорната. Седеше неподвижен, с глава, отпусната на масичката с гримовете. Бе успял да победи смъртта, макар и за няколко часа. После, изтощен от неимоверните усилия и напрежение, беше издъхнал.
Едната му ръка стискаше още снимката на млад мъж, а другата бе протегната към кристалната ваза, сякаш в последния си миг е искал да погали пурпурните, сякаш току що откъснати, ухаещи рози.