автор: flood

Завих наляво и зачаках пред светофара.
- Какво чакаш? – попита ме тя.
- Да светне зелено. Така е по правилник.
- Ти цял живот се чудиш как да спазваш правилниците! Дори когато няма правилници, сам си ги създаваш, та да има какво да спазваш, нали? Ако няма правилник, и до тоалетната не знаеш кога да отидеш, кретен с кретените...
Това, последното, за тоалетната, не беше вярно. Някой ми свирна отзад. Беше светнало зелено. Трябваше да тръгна. Обаче твърде бързо отделих крака си от съединителя и колата потрепера, скочи леко и угасна.
- Сега пък какво има! – извика отново. – Не можеш ли да караш като хората?
Опитах да запаля, но стартерът заяждаше. Колата ми е стара, ама се държи, досега поне такъв проблем не бях имал. Миналата година смених накладките, тази – ремъците, дори гумите си сменям според сезона, за да не би...
- Какво правиш в момента? – Лицето й беше изкривено от злоба ли, от яд ли, но не приличаше на себе си. Всъщност това не беше лошо, защото когато прилича на себе си, гледката е още по-отвратителна. – Просто подкарай това чудо на техниката. Или очакваш аз, дамата, да сляза да бутам? Така ли? Цял живот ще те бутам напред, в правилната посока, все те дундуркам – белким излезе нещо от тебе, а ти за нищо не ставаш! Разбра ли? За нищо не ставаш!
- Разбрах, разбрах! – И аз съм човек най-сетне, гордост някаква влача, писна ми. Но потвърдих: – За нищо не ставам! Чух го вече.
Може пък и да е така. Излязох от колата. Оня зад мен ми показа среден пръст и потегли с мръсна газ. Бях направил задръстване. „Задръстеняк какво друго може да направи”, казах си в унисон с вече потвърденото. Клекнах. Гледам и нищо не разбирам. Колата не е олющена, фаровете светят, има акумулатор; като въртя ключа на таблото, датчиците светят, а не ще да запали. Странно.
- Хайде влизай вътре, че ще ми се смеят хората! Не стига, че не разбираш от коли, ами и дори не знаеш къде да погледнеш. И от коли, и от жени не разбираш ти! От нищо не разбираш.
Мама беше едра жена, здрава и силна. Малко трудно излезе от колата, нали седеше на задната седалка – навик от времената, когато е била шефка, застана решително и намръщено като тежкоатлет на подиум, токчетата й войнствено скръцнаха, бутна мощно автомобила отзад, за малко да изкриви задния капак, аз уплашено врътнах ключа и запалих.
- Благодаря ти, мамо! – рекох. Наистина трябваше да й благодаря, нищо че ми ги наговори всичките тези неща. Знам, че е било от обич майчина, как ще е иначе.
- Ще ми благодариш цял живот! И за това, и за какво ли не още! Карай сега, че закъсняваме. – Мама седна отново на задната седалка, колата приклекна, амортисьорите изскърцаха, всичко беше наред. Засега.